Скулптора

63.

Беше петък вечер и „Еърлайнър“ на Норт Бродуей бе препълнен. Просторният луксозен клуб за танци и бар беше обзаведен в не особено предизвикателен за въображението стил на самолет, но определено предлагаше много по-хубави питиета от всеки пътнически полет на американски авиолинии. С два големи и добре заредени бара, претъпкан дансинг, бар с плюшени мебели и един от най-популярните диджеи в Лос Анджелис, „Еърлайнър“ беше един от най-хубавите клубове в града и привличаше разнообразни клиенти — от местни жители до туристи. И затова Еди Милс обичаше да ходи там.

Той беше дребен мошеник, когото бяха заловили с килограм и половина кокаин, докато караше през Редондо Бийч. В затвора се запозна с Гури Красники, албански престъпен бос. Красники не излизаше от затворите, но управляваше империята си отвътре и свърза Еди с хората си, когато преди две години го освободиха от калифорнийския щатски затвор в Ланкастър.

Еди стоеше до бара на горното ниво и пиеше шампанско. Беше толкова разсеян, докато гледаше как брюнетка с къса коса взривява дансинга, че не забеляза едрият, висок метър осемдесет и два мъж, който се приближи до него.

— Господи! — Еди едва не изскочи от кожата си, когато тежката ръка потупа дясното му рамо.

— Какво става, Еди?

Еди се обърна към мъжа с обръсната глава.

— Тито? — Присви очи, сякаш не вярваше на очите си. — Мамка му, брат’чед. Как си? — Устните му се разтеглиха в усмивка, която разкри блестящи бели зъби, и той отвори широко ръце.

Тито също му се усмихна и двамата се прегърнаха като братя, които не са се виждали отдавна.

— Кога излезе, по дяволите? — попита Еди.

— Условно, преди единайсет месеца.

— Не думай.

— Сериозно, пич.

— Е, как я караш, куче? — Еди отстъпи крачка назад, за да огледа приятеля си. — Като те гледам, добре си. Къде живееш, в сладкарница ли?

— Хей, трябва да се яде.

— Да, виждам, но трябва да спреш да ядеш, преди да се пръснеш.

— Да ти го начукам. Поне не трябва да ям помията, която ни даваха в „Ланкастър“.

— Ще пия за това. Еди вдигна чашата си.

— Какво е това? — Тито направи гримаса. — Шампанско? Виж ти! Е, някой наистина си живее добре.

— Само най-доброто, брат’чед. Налей си и ти. — Еди направи знак на бармана и поиска още една чаша за шампанско.

— Много си готин — рече Тито и вдигна чашата си за наздравица. — За свободата.

Еди прие комплимента и кимна.

— Благодаря, пич. — Прокара пръсти по вратовръзката си. — „Армани“. — И после кимна към костюма си. — Изглеждам супер, нали?

— Да, много си елегантен — съгласи се Тито.

Двамата бъбриха час и нещо, припомняйки си времето в пандиза. Еди каза, че работи за чуждестранна организация. Говореше уклончиво, с недомлъвки. Тито нямаше намерение да го притиска. За да скрие истинската причина за посещението си в „Еърлайнър“, той от време на време споменаваше различни имена и питаше Еди дали знае какво е станало с някои затворници. — „Помниш ли еди-кой си? Ами този? А онзи?“ Тито знаеше, че Еди дружеше с Кен Сандс, когато беше зад решетките, и лека-полека се придвижи към темата.

— Хей, а какво стана с Кен? — попита Тито и видя, че Еди се напрегна.

Еди изпи остатъка от шампанското си, без да откъсва очи от Тито.

— Кен? Пуснаха го, нали? Излежа присъдата си.

— Така ли?

— Да, излезе преди шест месеца.

— Този пич беше олицетворение на гадно копеле — нервно се засмя Тито. — Виждате ли се?

— Не, наскоро чух, че са го пуснали. Той си има свои работи да оправя. Неща, които искаше да свърши, когато го освободят, чаткаш ли?

— Какви?

— Откъде да знам? Може би е искал да си го върне на онзи, който го е натикал в пандиза. Горко му на онзи, на когото има зъб.

— Абсолютно си прав, мамка му. Кен не беше ли гъст с онзи албански бандит? Гури? Познаваш го, нали? Виждал съм ви да разговаряте няколко пъти.

— Говорех с много хора, когато бях зад решетките, както и ти. Това помага да минава по-бързо времето — отвърна Еди.

Тито кимна.

— Мислиш ли, че Кен пак търгува с наркотици? Това е правил, преди да го арестуват, нали? Може би се е съюзил с албанците. Чувам, че те не си поплюват.

Еди го погледна недоверчиво.

— Работа ли си търсиш брат’чед? Или искаш да изпросиш дрога?

— Не, пич, чист съм. — Тито прокара пръсти през обръснатата си глава.

Еди кимна.

— Аха. Тогава защо се интересуваш от Кен? Пари ли ти дължи? Или нещо друго? Ако е така, забрави, братко. Не си струва, загряваш ли?

— Не, пич, само питам.

— Да, виждам. Но може да загазиш, ако питаш твърде много.

Тито вдигна ръце в знак, че се предава.

— Само си бъбрим, пич, това е всичко. Изобщо не ми пука какво прави Кен.

Еди не каза нищо, но сякаш се чувстваше неловко. Тито беше сигурен, че приятелят му знае повече, отколкото казва, но и това му беше достатъчно. Щеше да съобщи информацията на двете проклети ченгета, които развалиха купона му. Нека да погнат Еди. Това беше най-доброто, което можеше да направи.

— Хайде да си поръчаме още една бутилка — предложи Еди и повика бармана.

— Хей, пич, никога не отказвам шампанско, но първо ще отида до тоалетната.

Докато Тито вървеше към тоалетната, Еди се отправи към зоната за пушачи на долното ниво, най-тихото място за телефонен разговор.