Скулптора

35.

Алис взе вестника от бюрото на Хънтър и прочете статията.

— Това са спекулации — заяви тя, прекъсвайки неловкото мълчание, настъпило в стаята. — Има две снимки — една на лодката отвън и цветна фотография на Андрю Насхорн. Няма изявления на свидетели или детективи, нито интервюта. Всички подробности, ако можем да ги наречем такива, са меко казано необосновани.

— Благодаря ти, че изказа очевидното — троснато рече капитан Блейк и я погледна гневно. — Спекулации или не, това няма да промени факта, че историята е стигнала до вестниците и телевизията. Хората ще започнат да се паникьосват. Не са им необходими доказателства. Трябва само да го прочетат във вестника или да го видят по телевизията. Сега всички търсят отговори и както винаги, ги искат от днес за вчера.

Алис не каза нищо. Знаеше, че Барбара е права. Беше го виждала много пъти в съдебните зали. Адвокатите подхвърляха на съдебните заседатели твърдения, срещу които знаеха, че противната страна ще възрази и съдията ще отхвърли и ще бъдат заличени от официалния протокол на заседанието. Това обаче нямаше значение. Казана дума — хвърлен камък. Заседателите я чуваха и мислите им се насочваха по посока, която устройва въпросния адвокат.

Капитан Блейк се обърна към Хънтър:

— Е, Робърт, говори. Ако си прав за фигурите от сенки, тогава това означава, че в лодката на Насхорн има други.

Той погледна Гарсия, който беше застанал до таблото със снимките и подреждаше на групи фотосите от новото местопрестъпление.

— Да, има — отвърна Карлос.

Барбара и Алис се приближиха до него и започнаха внимателно да разглеждат всяка снимка, която Гарсия закачаше на голямото бяло табло, фотографиите показваха каютата, кръвта по стените и пода, тялото, оставено на стола, главата на Насхорн върху масичката за кафе и новата скулптура на високия барплот.

— Боже Господи! — възкликна Алис и допря пръсти до устните си. Въпреки ужаса си тя беше твърде смаяна, за да отмести очи.

Вещият поглед на капитан Блейк се местеше от снимка на снимка и поглъщаше всеки детайл. По време на дългата си кариера тя беше виждала всяко грозно лице, което можеха да предложат престъпността и убийствата, но онова, което видя през последните три дни, беше разбило представите й на пух и прах и бе преместило границите на ново ниво. Злото, изглежда, имаше способността да се пресътворява много лесно.

Вниманието й се съсредоточи върху групата снимки, които показваха новата скулптура — облени в кръв ръце и пръсти, отрязани и после отново събрани по абсолютно несвързан и ужасяващ начин.

— Убиецът пак ли е използвал тел и каноколит? — попита Алис, присви очи и се втренчи в снимката в далечния десен ъгъл на таблото.

— Да — потвърди Карлос.

— Но този път на стената няма съобщение.

— Не е имало причина — отговори Робърт. — Посланието, оставено на стената в стаята на Дерек Никълсън, не беше пряко свързано с извършеното престъпление, а му е хрумнало на момента.

— Добре, разбирам, но защо го е написал? — настоя Алис. — Защо изобщо е оставил такова съобщение? Само за да съсипе психически горката болногледачка?

— Посланието не е отправено само към нея.

Думите на Хънтър изненадаха Алис.

— Моля?

— Предназначено е и за нас.

— Какво? — Барбара извърна глава от таблото. — Какви ги говориш, по дяволите, Робърт?

— Решителност, непоколебимост, всеотдайност — отвърна той, но не добави нищо повече.

— Продължавай да говориш, умнико — подкани го капитанът. — Ще ти кажа, когато загреем за какво става дума.

Той беше свикнал с иронията на Блейк.

— Убиецът иска да ни каже, че нищо не би го спряло, капитане — поясни той. — И ако абсолютно невинен човек го завари на местопрестъплението, и по някакъв начин застраши обекта му, той би убил и него. Без угризения. Без чувство за вина. Без да се замисля.

— Това потвърждава, че в убийството на Никълсън няма нищо произволно — добави Гарсия. — Робърт употреби оперативната дума — обект. И убиецът със сигурност е имал обект — да убие Дерек Никълсън и да използва частите на тялото му, за да създаде извратената си творба. Болногледачката не е влизала в плана му и не е застрашила обекта му. Щеше да се изложи на риск, ако беше запалила лампите.

— И това ни казва нещо много важно — добави Хънтър. — А именно, че убиецът не се паникьосва лесно.

— Защо? — попита Алис.

— Защото не я е убил. — Робърт се приближи до прозореца и разкърши схванатите си рамене и гръб. — Когато е чул, че болногледачката се връща в къщата, извършителят спокойно е прекратил работата си, угасил е лампите в стаята на Никълсън и е зачакал. Нейната съдба е била в ръцете му, не неговата в нейните.

— А повечето престъпници биха се изненадали, ако влезе някой, или биха се паникьосали, или биха нападнали и натрапника — поде мисълта му Блейк, — или биха избягали от местопрестъплението, без да довършат започнатото.

— Точно така. Съобщението на стената не е било планирано, а е мисъл, която му е хрумнала по-късно. Убиецът обаче го е видял като възможност да… ни предупреди за решителността и всеотдайността си, въпреки пагубното му естество върху психиката. — Хънтър махна резето и отвори прозореца. — Отначало не го осъзнахме, защото нямаше как да знаем, че той ще убие отново.

— Човекът е много самоуверен и безпроблемно се хвали с това — отбеляза Карлос и закачи и последната снимка на таблото. — Снощи вместо писмено послание той е решил да ни покаже, че има и чувство за хумор.

— Хевиметъл песента, която е пуснал — поясни Барбара.

Алис трепна.

— Прочетох за това в статията. Защо го е направил?

— Убиецът е надул стереоуредбата в лодката на Насхорн — обясни Гарсия. — Една и съща песен да се върти постоянно.

— И къде е чувството за хумор? — поклати глава тя.

— Песента, която убиецът е избрал, се нарича „Разпадам се“ — каза Робърт.

— И хорът пее, че някой се разпада на парчета и иска отново да бъде сглобен — добави Карлос.

Алис се сепна.

— Присмива ни се — рече капитан Блейк и се облегна на бюрото на Гарсия. В гласа й прозвуча гняв, а в очите й светна стоманен блясък. — Той е не само достатъчно луд, за да убие щатски прокурор и лосанджелиски полицай, но и достатъчно дързък, за да ни дразни със съобщения, написани на стените, песни с многозначително съдържание, скулптури, направени от плътта на жертвите си, и фигури от сенки. Убиецът си прави свой личен цирк, по дяволите. И клоуните сме ние.

Никой не каза нищо.

Алис отново беше насочила вниманието си към таблото със снимките.

— Какво видяхте, когато осветихте тази скулптура? — Тя посочи единия фотос. — Знам, че не чакате в лабораторията да направят още едно копие, за да разберете. Снощи я огледахте, нали?

— Да.

— Какво видяхте? — попита и Барбара. — Сенки на четиримата конници на Апокалипсиса?

Карлос се върна до бюрото си, взе голям кафяв плик и извади снимка. Обърна я и я показа на останалите.

— Ето, това.