Скулптора

80.

Капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета на Хънтър само няколко минути след като той и Гарсия се върнаха. Алис Бомонт вече беше там.

— Този път жертвата е психолог, така ли? — попита Барбара, четейки от разпечатката, която носеше.

— Да — отвърна Карлос. — Нейтън Литълуд, петдесет и две годишен, разведен, живял е сам. Бившата му жена живее в Чикаго с новия си съпруг. Имат едно дете, Хари Литълуд, който живее в Лас Вегас. Учи в колеж там. Нейтън е завършил Калифорнийския университет. Бил е психолог в Лос Анджелис от двайсет и пет години. Кабинетът му е в Силвър Лейк. Практикува там от осемнайсет години. Живял е в двустаен апартамент в Лос Фелис. Ще отидем там по-късно днес следобед. Като психолог се е занимавал предимно с обикновените, ежедневни проблеми на хората — депресия, проблеми във взаимоотношенията, чувство за неадекватност, ниско самочувствие, такива неща.

Капитан Блейк вдигна ръка и го прекъсна:

— Чакай малко. Ами полицейска работа? Помагал ли е на полицията в някое разследване?

— Още не знаем, капитане — отвърна Гарсия, докато тракаше на компютъра си. — Ако го е правил, това със сигурност би го свързало с предишните две жертви и би засилило вероятността убиецът да отмъщава. Търсим, но трябва да прегледаме данни за двайсет и пет години, а намирането им не е толкова лесно. Току-що се върнахме от местопрестъплението, но вече съм сформирал малък екип, който работи по въпроса.

Изпитателният поглед на Барбара се отмести към Алис, която го очакваше.

— Току-що ми съобщиха информацията. Още не съм започнала да търся, но ако Нейтън Литълуд е участвал в полицейско разследване, ще го открия. И първото, което ще проверя, е дали е имал някаква връзка с Кен Сандс. — Алис се обърна към Робърт: — Сандс все още е главният ни заподозрян, нали?

Той леко кимна.

Капитан Блейк се приближи до таблото със снимките, бавно разгледа фотосите от новото местопрестъпление и веднага забеляза разликата.

— Трупът е осеян с резки и рани. Изтезаван ли е бил?

— Да — отговори Хънтър. — Ще трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, но доктор Хоув е на мнение, че този път убиецът не е бързал с жертвата, изчакал я е да умре и след това е направил ампутациите.

— Защо?

— Не знаем.

— Но убиецът не е постъпил така с предишните две жертви. Ампутациите са били изтезанието. Защо да се отнася различно с третата жертва?

— Не знаем, капитане — повтори Хънтър. — Гневът му може би ескалира, но по всяка вероятност убиецът прави разлика между жертвите.

— И какво означава това?

— Всяка от жертвите му неизменно разпалва цяла нова гама от чувства в него. Тези чувства могат да се променят само от реакцията на жертвата. Някои жертви са твърде уплашени, за да реагират. Други мислят, че ако съдействат или се опитат да вразумят убиеца, може би ще спечелят предимство. Трети преодоляват страха, когато се задейства вроденият им защитен механизъм. Съпротивляват се, крещят, правят нещо… само не се предават. Всички ние реагираме различно на страха и опасността.

— И начинът, по който е реагирала тази жертва, може да е ядосал още повече убиеца — заключи капитан Блейк.

Робърт кимна.

— Но Нейтън Литълуд е бил психолог — обади се Алис. — Ако устата му не е била запушена, той вероятно се е опитал да говори на убиеца, вместо да изгуби ума и дума от страх, и това е вбесило още повече убиеца. С това си е изкарвал прехраната Литълуд — разговарял е с хора с проблеми.

— Ако не е бил твърде уплашен — добави Карлос.

— В такива ситуации и най-добре подготвените професионалисти може да забравят всичко, което знаят, и да се държат объркано. Както каза Робърт, не знаем какво е станало в кабинета между убиеца и жертвата, преди да бъде убита.

— И дори Литълуд да се е опитал да говори спокойно на убиеца — допълни Хънтър, — не знаем как е реагирал убиецът. Може би това го е ядосало още повече. Вероятно е разбрал, че Литълуд се опитва да му говори като психолог. Да се държи снизходително с него и като с пациент, може да е подействало като бомба в убиеца. — Робърт се обърна към Барбара: — Знаем само, че тази сцена е била заредена с много повече гняв от предишните две.

— Повече гняв? — Капитан Блейк погледна снимките от предишните две местопрестъпления. — Възможно ли е?

— Порязванията и нараняванията по тялото на жертвата предполагат, че убиецът е искал да удължи страданията. Искал е Литълуд да умре от много бавна смърт. Не би могъл да постигне и да контролира това, ако е използвал същите методи като при първите две жертви. Секретарката на Литълуд си е тръгнала в седем и половина вечерта. Още не можем да го потвърдим, но според мен убиецът е дошъл малко по-късно. Имал е най-малко десет часа без прекъсване с жертвата. — Робърт посочи снимката на трупа на стола. — И го е изтезавал почти през цялото време.

— И никой не е чул нищо?

— Сградата е малка и пълна с малки кабинети — отвърна Гарсия. — Почти всички са си били отишли вкъщи. Последен е останал един графичен дизайнер, чийто кабинет е на първия етаж. Той си е тръгнал в осем и петнайсет. В сградата няма камери за наблюдение. И ако подозренията на доктор Хоув са правилни, убиецът е променил и метода си на действие.

— Какво имаш предвид?

— При първите две жертви разрезите за ампутациите са много професионално направени — обясни Карлос. — Но не е така в този случай. Доктор Хоув каза, че има следи от сечене и късане. Знаем, че убиецът непременно е щял да разчлени жертвата, защото са му трябвали части за скулптурата, и въпреки факта, че ампутациите са били извършени след смъртта на жертвата, този път убиецът е упражнил много повече насилие. Бил е ядосан.

Капитан Блейк въздъхна обезпокоено.

— Добре. Какво представлява новата скулптура? Предполагам, че има друга фигура от сянка.

— Не — каза Гарсия.

— Какво?

— Две са.