Скулптора

60.

Стаята представляваше правоъгълна кутийка с размери десет на шест крачки, без прозорци и само с една тежка врата. Вътре имаше метална маса, занитена в бетонния под, и два пластмасови стола, които повече биха подхождали за двор. Въздухът миришеше силно на концентрирана белина. С изключение на миризмата помещението напомняше на Алис на стаите за разпити, които беше виждала в Главното управление на полицията, но без еднопосочното огледало.

Измина една минута, преди Хийли отново да отвори вратата. Придружаваше го мъж на половината на ръста му и два пъти по-възрастен от него. Малкото останала побеляла коса на главата му беше подстригана късо и добре. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, свидетелство на живот, прекаран предимно зад решетките. На върха на носа му се крепяха очила за четене, които очевидно бяха чупени няколко пъти. Очите му някога бяха гледали неумолимо и злобно, но сега бяха уморени и примирени. Беше облечен в оранжев затворнически работен комбинезон.

— Библиотекарят ни е болен днес. Това е Джей Девлин, помощникът му — извести Хийли. — Работи в библиотеката от деветнайсет години и знае всичко за нея. Ако той не може да ви помогне да намерите каквото ви трябва, никой друг не може да го стори.

Девлин кимна учтиво, но не се ръкува с Алис. Държеше ръцете си спуснати до тялото и беше навел глава.

Хийли се обърна към него:

— Ако тя иска да слезе в библиотеката, повикай полицай Толедо да я придружи, чу ли? Не желая да се разхожда тук сама.

— Няма проблем, шефе. — Гласът му беше малко по-силен от шепот.

— Ако искате да използвате тоалетната — добави Хийли, обръщайки се към Алис, — полицай Толедо ще ви придружи и ще провери дали е празна, преди да влезете. Тук няма женска тоалетна, само в блока за посетители. Щом си свършите работата, Джей ще ми се обади и ще дойда да ви взема.

— Добре, шефе — кимна тя.

Хийли присви очи и я погледна намръщено.

— Надявам се, че библиотеката ни ще ви хареса — каза, излезе от стаята и остави вратата да се затръшне след него.

— Той не се шегува, а? — попита Алис.

— Не, госпожице — плахо и почтително отвърна Девлин. — Пазачите тук не си правят шеги, освен ако не включват нас затворниците.

— Казвам се Алис. — Тя протегна ръка.

— Аз съм Джей, госпожице. — Той отново не подаде ръка.

Алис отстъпи крачка назад.

— Трябва ми нещо много простичко. Искам списък на книгите, които е взимал един бивш затворник тук.

— Добре. — Девлин кимна и погледна към лицето й. — Не трябва да е трудно. Знаете ли номера на затворника?

— Имам името му.

— Няма проблем. Ще го намерим. Как се казва?

— Кен Сандс.

Очите на Девлин потрепнаха.

— Познавате го, нали?

Той кимна и бързо прокара пръсти два пъти от устата до брадичката си.

— Познавам всички затворници, които идват тук, госпожице. Отдавна съм зад решетките. Всъщност откакто отвориха библиотеката. Във всеки блок има определен ден и час през седмицата, когато затворниците могат да ползват библиотеката. Идеята да се смесват затворници от различни блокове не е добра, нали разбирате? Малцина обаче се възползват от предимствата, които предлагаме. И това е жалко. Кен, от друга страна, не пропускаше възможност да чете. Обичаше книгите. Обичаше да учи. Посещаваше библиотеката по-често от всеки друг затворник, когото познавам.

— Хубаво. Тогава не би трябвало да имаме проблем.

— С колко време разполагате, госпожице?

Алис се усмихна.

— Толкова много ли четеше Кен?

— Много, но не това е проблемът, а системата ни. Започнахме да я осъвременяваме и дигитализираме едва в началото на годината. И процесът е доста бавен. Докато завърши, използваме старата система на каталогизиране на книгите, с картончета. Нямаме компютри. — Девлин поклати глава. — Но това е хубаво за мен. Започне ли новата система, ще трябва да си търся друга работа. Не ме бива много с компютрите, госпожице.

Като служител в Окръжната прокуратура Алис много добре знаеше защо дигитализацията в затворническите библиотеки върви бавно. Всичко, което правеше щатската управа, беше свързано с бюджета. А бюджетът се променяше всяка година и разпределянето му беше насочено към приоритети. В калифорнийския Отдел за затвори, изправителни домове и рехабилитация се осъществяваха много реформи и Алис предполагаше, че автоматизацията на библиотечната система в затворите се намира доста надолу в списъка с приоритетите.

— Имаме картон за всеки затворник — продължи Девлин след кратко мълчание. — Всеки път, когато вземат книга, каталожният й номер се записва в картона заедно с датата за връщане, а номерът на затворника се вписва в каталожния картон на книгата. Не се използват имена.

Алис отвори широко очи.

— Искате да кажете, че ще получа картона на Сандс и там ще има само цифри, а не заглавия на книги?

— Точно така. След това ще трябва да засечете номерата с картона за книгите, за да откриете заглавията.

— Но това е безумна система. Ще ми отнеме цяла вечност да намеря нещо.

Девлин свенливо повдигна рамене.

— Времето е единственото нещо, което имаме в излишък тук, госпожице. Няма смисъл да правим нищо бързо. Ще ни остане още повече време, а няма какво да правим с него.

Не можеше да оспори думите му.

— Добре. — Погледна часовника си. — Тогава да започваме. Къде държите картоните и списъците с книгите?

— В шкафове зад рецепцията, госпожице, в библиотеката.

— Тогава да извикаме пазача. Щом това е системата, която използвате, не мога да направя нищо оттук.