Скулптора

102.

Занемареното кафене се намираше на ъгъла на Ратлиф Стрийт и Гридли Роуд в Норуок, Югоизточен Лос Анджелис. Всички маси бяха заети. Близо до прозореца седеше сама чернокожа жена на петдесет и няколко години. Чашата с изпитото до половината кафе на масата пред нея беше отместена встрани. През петнайсетте минути, откакто седеше там, тя на два пъти си помисли да стане и да си тръгне. Все още не беше сигурна дали не прави от мухата слон, но имаше твърде много съвпадения, за да бъдат случайни.

Жената ги забеляза още преди да влязат в кафенето, когато колата им спря отвън. От един километър се виждаше, че са ченгета. Тя вдигна глава, когато двамата детективи прекрачиха прага, и Хънтър веднага видя лице, което някога е било красиво, но сега изглеждаше похабено и лишено от живот. На лявата й буза имаше дълъг, тънък белег, който жената не си беше направила труда да прикрие. Погледите им се срещнаха за секунда.

— Джуд? — попита Робърт, когато се приближи до масата. Знаеше, че това не е истинското й име, но тя така се беше представила по телефона.

Жената кимна и се втренчи изпитателно в лицата пред нея.

— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия. Може ли да седнем?

Тя позна гласа на Робърт от краткия им телефонен разговор преди половин час и отвърна, като само повдигна рамене.

— Желаете ли кафе? — попита Хънтър.

Джуд поклати глава.

— Трябва да ставам рано сутринта, а вече изразходвах кофеиновата си квота за днес. — Гласът й беше малко дрезгав, дори секси, но твърд. Беше облечена в бяла риза с дълги ръкави без яка с червена роза, бродирана на лявата страна. Парфюмът й беше деликатен, с основен нюанс на подправки, нещо сухо и екзотично като карамфил или звездовиден анасон.

— Какво да ви донеса, господа? — попита дебелата сервитьорка, която се приближи до масата.

— Сигурна ли сте? — усмихна се Робърт на Джуд.

Тя кимна.

— Две кафета без захар и сметана, моля — каза Хънтър, поглеждайки сервитьорката.

Тя кимна и се залови да прибира чиниите от съседната маса.

Тримата седяха мълчаливо няколко секунди. Когато сервитьорката отиде в кухнята, Джуд погледна двамата детективи.

— Както ви казах по телефона, не знам дали онова, което ще ви кажа, има връзка с убийствата, но ме тормози от два дни. Не вярвам в случайности.

Робърт преплете пръсти и сложи ръце на масата. Знаеше, че е най-добре да остави жената да говори, без да й задава въпроси.

— Преди два дни се качих на метрото, както правя всяка сутрин — започна Джуд. — Избягвам да чета вестници, особено „Ел Ей Таймс“. Пишат прекалено много глупости. А аз всеки ден се разправям с такива неща. Както и да е, жената, която седеше пред мен, носеше сутрешния вестник и докато го разгръщаше, видях заглавието на първата страница. — Джуд сви устни и поклати глава. — Отначало не си помислих нищо. В Лос Анджелис вилнее поредният убиец. Нищо ново. След това обаче едната снимка ме накара да погледна пак.

Сервитьорката донесе двете кафета.

— Коя снимка? — попита Карлос, след като сервитьорката се отдалечи.

— На едната жертва. — Джуд се наведе напред и сложи лакти на масата. — На мъжа на име Андрю Насхорн.

Гарсия кимна спокойно.

— Какво ви накара да погледнете пак снимката?

— Всъщност беше името под нея. Познах името. — Тя видя съмнението, изписано на лицето на Карлос, и обясни: — В училище много си падах по едно момче, Андреас Кьолер. Семейството му беше емигрирало от Германия.

— На устните й се появи меланхолична усмивка. Зъбите й бяха пожълтели и развалени. — Реших, че може да увелича шансовете си да бъда с него, ако науча малко немски. Взех няколко касети от училищната библиотека. Слушах ги един месец. Не научих много. Немският е труден език. Но едно от нещата, които научих, бяха имената на животните. И още ги помня.

Озадачеността на Карлос се засили, но той се опита да не я показва.

— Насхорн означава носорог на немски.

— Така ли? — Гарсия погледна партньора си.

— И аз не го знаех.

— Така е — потвърди Джуд. — И това ме накара да се вгледам в снимката. Той очевидно беше остарял. Косата му се беше прошарила, но бих познала лицето му навсякъде. Беше съшият човек. И тогава обърнах малко повече внимание на снимките на другите жертви, и си спомних всичко. Всичките бяха много по-възрастни, но колкото повече ги гледах, толкова по-малко съмнения изпитвах. Познавах ги всичките.

Хънтър все още не беше докоснал кафето си. Наблюдаваше движенията на лицето и тялото на Джуд. Не забеляза нервни тикове, нито бързо стрелкане на очите или суетене. Ако лъжеше, тя го правеше много добре.

— Всъщност не ги познавах — поправи се Джуд. — Те ме пребиха.