Скулптора

37.

Известният Паркър Сентър беше щаб на лосанджелиската полиция от 1954 година. През 2009 година го преместиха от старата сграда на Норт Лос Анджелис Стрийт 150 на ново място с площ сто и петдесет хиляди квадратни метра южно от Градския съвет. Новата административна сграда на полицията дава подслон на десет отдела, сред които „Нравствен“, „Младежка престъпност“, „Търговски престъпления“, „Наркотици“ и „Обири и убийства“. Нищо чудно, че приемната винаги е пълна с хора — цивилни и униформени.

Не след дълго Хънтър я забеляза. Оливия Никълсън седеше на една от множеството пластмасови седалки, наредени в редици близо до остъклените врати на входа. Беше с консервативна черна набрана в кръста рокля от шифон и официални черни обувки с високи токчета и се открояваше като ярък лазерен лъч в много по-небрежно облечената тълпа около нея. Големите слънчеви очила бяха вдигнати високо на малкия й, заострен нос.

— Госпожице Никълсън? — Робърт протегна ръка.

Тя стана, но не отвърна на жеста.

— Детектив, може ли да поговорим? — Гласът й беше спокоен, доколкото съумяваше да се владее.

— Разбира се. — Робърт прибра ръката си и бързо огледа залата. — Ако дойдете с мен, ще намеря тихо място. — Той я поведе през тълпата и използва служебната си карта, за да отвори едната от магнитните въртележки и да навлязат по-навътре в сградата. Качиха се в асансьора, Оливия махна слънчевите си очила и прибра на тила си разпуснатите си руси коси. Очите й все още бяха зачервени от плач и безсъние. Гримът умело скриваше тъмните сенки под очите й, но въпреки това изглеждаше изтощена. Хънтър виждаше, че я измъчва неизвестността кой е убил баща й.

Той натисна бутона за първия етаж, където се намираха залите за пресконференции и стаите за срещи. Не можеше да използва кабинета си заради таблото със снимките, копието на скулптурата и разхвърлените навсякъде материали от разследването. Стаите за разпити на втория етаж бяха твърде зловещи с металните си маси, голи стени, големи еднопосочни огледала и липса на прозорци. Главната зала за конференции или някоя от по-малките стаи за срещи беше много по-добър избор.

Двамата пътуваха мълчаливо в асансьора и излязоха в дълъг, широк и ярко осветен коридор. Робърт натисна дръжката на вратата на първата стая за срещи вдясно. Беше отключена и празна. Той запали лампите и покани Оливия да влезе.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Никълсън? — попита и посочи единия от петте стола около малката елипсовидна маса.

Тя не седна. Дръпна ципа на чантата си, извади сутрешния вестник и го сложи на масата.

— Това ли се е случило и с баща ми? — Клепачите й бяха като язовири, препълнени със сълзи, и беше само въпрос на време да се пръснат. — Убиецът използвал ли е части от тялото на баща ми, за да създаде някаква извратена скулптура?

Робърт се постара да говори спокойно и без да жестикулира:

— Тази статия не е за убийството на баща ви.

— Но е за много сходно убийство — троснато отвърна Оливия. — Убийство, което според статията разследвате вие. Вярно ли е?

Хънтър издържа на погледа й.

— Да.

— Окръжният прокурор Брадли ме увери, че всички правят всичко възможно да изправят пред съда чудовището, което нахлу в дома на баща ми, и че детективите, разследващи случая, са най-добрите в полицията и че работят само по убийството на баща ми. Ето защо единственото логично заключение е, че двете убийства са свързани. — Тя потърси отговор в лицето на Робърт, но не откри нищо. — Моля ви, не ме обиждайте, като ми кажете, че въпросите за скулптурата, които зададохте на мен и на сестра ми онзи ден, бяха, защото сте намерили парче метал от счупена скулптура в дома на баща ми.

Лицето на Хънтър не издаде нищо, но той разбра, че играта свърши.

— Моля ви, госпожице Никълсън, седнете. — Този път издърпа стол за нея и премина към първия етап за справяне с индивиди, в които са надделели чувствата — предприемането на простички, непредизвикателни стъпки, за да намали тревожността им. Ако е възможно, да ги убеди да седнат — седящото положение е по-отпускащо от стоенето прав — физически и емоционално. — Моля ви — настоя.

Оливия най-после седна.

Хънтър се приближи до охладителя за вода в ъгъла, напълни две пластмасови чаши с леденостудена вода, занесе ги на масата и се настани срещу жената.

Вторият етап беше да дадеш на човека нещо за пиене. Това привежда в действие храносмилателната система, създава работа на организма и го разсейва от задаващата се атака на паника. Студената напитка в горещ ден охлажда тялото и чувството е много успокояващо.

Робърт отпи пръв от водата, давайки пример. След няколко секунди и Оливия направи същото.

— Извинявам се, ако съм ви оставил с убеждението, че лъжа вас и сестра ви — каза той, като я гледаше в очите. — Не съм имал такова намерение.

— Но излъгахте за парчето от скулптура, намерено в стаята на татко. — В тона й прозвуча обида.

Робърт кимна.

— Знанието за детайлите на местопрестъплението или за жестокостта на социопатите не помага на хората да понесат скръбта и често има обратен ефект. Повярвайте ми, госпожице Никълсън. Виждал съм го много пъти. Разговорът с вас и сестра ви онзи ден и без това беше труден. Нямаше причина да засилвам болката ви. Отговорите ви нямаше да се променят, ако ви бях казал истината за скулптурата.

Оливия отпи още една глътка вода, остави чашата на масата и се втренчи в нея, очевидно обмисляйки следващите си думи.

— Какво е? — попита тя.

Хънтър направи гримаса, сякаш не разбираше какво го пита.

— Какво представлява скулптурата? Какво е направено от… — Тя не можа да довърши изречението си. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Нищо определено — отвърна Робърт. — Безформена купчина.

— Имаше ли някакво значение?

Последното, което Хънтър искаше, беше да засили болката й, но не виждаше друг начин, освен отново да излъже. Не можеше да компрометира разследването и нямаше доказателство, че Алис е открила истинското значение на фигурите от сенки.

— Ако има такова, още не сме го разбрали.

Оливия гледаше изпитателно Робърт. Тя впери в него големите си зелени очи и после реши, че той казва истината. Посегна към чашата си, но не я поднесе към устата си. Това беше само нервна реакция, за да попречи на ръцете си да треперят, но не можа.

— От няколко дни не мога да спя — каза тя, отмести очи и насочи поглед към отсрещната стена. — Предпочитам да стоя будна, отколкото да затворя очи и да сънувам кошмари.

Хънтър мълчеше. Съмняваше се дали ще утеши Оливия, ако й каже, че той живее по този начин през по-голямата част от живота си.

— Знаехме, че на татко не му остава много, и колкото и да беше трудно, мислех, че сме се подготвили. — Тя поклати глава и устните й потрепериха. — Оказа се, че не сме подготвени. Но да разбираме подробностите за случилото се по този начин… — Бутна вестника към Хънтър и не добави нищо повече.

— Още веднъж съжалявам — каза той, без да поглежда вестника. — Трябваше да взема решение и го направих въз основа на опита ми с опечалени семейства на жертви на убийства.

Произнесе думите си с нежен тон, който сякаш въздейства на Оливия.

— Убийството вчера… — Погледът й се отмести към вестника на масата и после отново се върна на Хънтър.

— Има ли връзка?

Въпросът й само засегна тема, която той нямаше как да избегне.

— Съдейки по онова, което сме установили досега, да, смятаме, че двете престъпления са извършени от един и същи човек — отвърна Хънтър и побърза да добави:

— Очевидно сте прочели статията. — Той кимна към вестника.

— Да.

— Говори ли ви нещо името Андрю Насхорн?

— Не. — Оливия поклати глава.

— Лицето на снимката във вестника не ви ли е познато?

— Когато прочетох статията сутринта, и аз си зададох същия въпрос, детектив. Но нито името, нито лицето ми говорят нещо. Дори ако баща ми го е познавал, не си спомням да е споменавал за него. И не си спомням да съм го виждала.

Робърт прие думите й, като леко наклони глава на една страна.

Оливия допи водата в чашата си и прикова Хънтър с умоляващ поглед.

— Засега не знаете много, нали, детектив? — Тя замълча за част от секундата. — И, моля ви, не ме лъжете пак. — Гласът й потрепери.

Робърт зачака, докато се чудеше какво да отговори. Трепетното очакване в поведението й беше наелектризиращо.

— В момента разполагаме с откъслечни факти, които се опитваме да свържем. Но бележим напредък — увери я той. — Не мога да разкрия повече. Съжалявам. Надявам се, че разбирате.

Оливия дълго мълча.

— Знам, че нищо няма да върне баща ми, детектив, но ми се гади от мисълта, че чудовището, което отне живота му, още е на свобода и убива… и че може би никога няма да бъде осъдено. Моля ви, не позволявайте това да се случи.