Скулптора

69.

Корби и Елисън влязоха в апартамент 311, следвани от Хънтър и Гарсия. Вътре бяха и четиримата криминалисти, и малката всекидневна се претъпка като рибна консерва.

— Какво има в кутията? — попита Робърт и кимна към сребристата кутийка на масата в кухнята.

— Сега нищо — отвърна Корби, — но е съдържала наркотици, по-точно кокаин. Много фин. Вероятно с много високо качество. В лабораторията ще го потвърдят. Първоначалният оглед показва, че убиецът е взел дрогата.

— Мислите ли, че е било наркоудар? — попита Карлос.

— Никой не знае на този етап — отвърна Елисън.

— Кой се е обадил на полицията?

— Някакво ужасено момиче. Не си казала името. Гласът бил младежки.

— Кога се е обадила?

— Сутринта. Прослушахме записа. Момичето казва, че дошло да види приятеля си. По-вероятно е дошла да си набави наркотици. Никой от съседите не знае коя е младата приятелка. — Елисън смръщи чело. — Всъщност хората почти не познават наемателя в този апартамент.

Никой не казва нищо. И в такъв жилищен блок бих се изненадала, ако някой проговори. Кой знае, може обаче да ни провърви.

Хънтър огледа стаята за секунди. Никъде нямаше кръв. Във всекидневната цареше хаос, но не беше по-различна от предишния ден, когато бяха идвали при Тито. Не беше разхвърлена още повече. Ключалката и рамката на вратата не бяха разбити. Нищо не показваше влизане с взлом.

— Приключихте ли тук? — обърна се Корби към водещия криминалист и посочи коридорчето, което водеше към банята и спалнята.

— Да, взехме всичко. Може да влезете.

Те прекосиха всекидневната.

— Няма място за всички — каза Корби, когато стигнаха до вратата на банята. — Мислех, че няма по-малка баня от тази в дома ми, но грешах. Влезте. Ние вече я огледахме. — Корби и Елисън отстъпиха назад, за да минат Хънтър и Гарсия.

Робърт бавно отвори вратата.

— Мамка му! — Думите неволно се отрониха от устата на Карлос.

Хънтър не каза нищо. Погледът му обхвана всичко.

Подът, стените и умивалникът в малката баня бяха оплискани в кръв. Артериална струя от нож, прокаран през гърлото или тялото. Тито беше гол и седеше на пода в изпръсканата с кръв кабинка на душа. Гърбът му беше облегнат на плочките на стената, сякаш се беше втренчил в нещо на тавана. Проблемът беше, че нямаше очи. И двете бяха натиснати в черепа му, докато бяха потънали. Едното, изглежда, се беше пръснало в очната ябълка, откъдето бяха потекли кървави сълзи, които се стичаха покрай ушите и се спускаха надолу. Устата му беше отворена и пълна с гъста, съсирена кръв. Езикът беше изтръгнат от устата.

— Намерихме езика в тоалетната — обади се Корби от прага.

Гърлото на Тито беше прерязано по цялата дължина на шията и кръвта се беше стекла като водопад по торса и краката му.

— Според криминалистите няма видими травми по тялото и това означава, че не е бил пребит — каза Елисън. — Бил е довлечен в банята и заклан като добитък. Не е намерена кръв на друго място в жилището.

— Дрогиран ли е бил? — попита Гарсия.

— Ще трябва да изчакаме аутопсията за потвърждение. Но няма да се изненадам, ако е бил надрусан до козирката, когато са го убили. На правоъгълното огледало на масата в кухнята има остатъци от кокаин.

— Спалнята е разхвърлена — поде Корби. — И вони на мръсни дрехи, немити телесни части и марихуана. Но съдейки по останалата част на апартамента, мисля, че никой не е ровил да търси нещо. Тито е живял като прасе по свой избор. Намерихме марихуана в спалнята, цял килограм, и няколко лули за пушене на крек-кокаин. Ако убиецът е търсел нещо, то вероятно е било в сребристата кутийка в кухнята, независимо дали е било наркотик или друго. — Той изчака Хънтър и Гарсия да излязат от банята. — Няма да ви питам каква информация сте искали от Тито. Това си е ваша работа и знам, че не трябва да се намесвам в разследването на друго ченге, но можете ли да ни кажете нещо за жертвата, което би улеснило нашето разследване?

Робърт съзнаваше, че не може да каже на Корби и партньорката му името на Кен Сандс. Корби щеше да започне да го търси и да разпитва. Напрежението по улиците около издирването на Сандс щеше да се засили, както и вероятността той да чуе, че е преследван, и да изчезне. Хънтър не можеше да рискува това да се случи. Налагаше се да излъже.

— За жалост няма какво да ти кажа.

Корби се втренчи изпитателно в лицето на Робърт, но не видя нищо, което да противоречи на отговора му. Ако Хънтър не беше искрен с него, това беше най-невъзмутимото лице, което бе виждал. Миг по-късно погледът му отново се насочи към Елисън, която повдигна рамене.

— Добре — рече Корби и оправи вратовръзката си. — Мисля, че няма какво повече да ви покажа тук.