Скулптора

88.

Гръмотевица отново раздра небето и Алис подскочи на мястото си. Не обичаше дъжда и мразеше тропическите гръмотевични бури.

— Мили Боже!

Тя събра ръце, допря ги до устните си и изпусна дъха си между палците, сякаш бяха свирка. Винаги го правеше, когато се уплашеше. Беше започнала, когато беше малко момиче.

Беше прекарала целия следобед в кабинета на Хънтър, трескаво ровеше в бази с данни, отключваше задни вратички на онлайн системи с ограничен достъп и търсеше някаква връзка между трите жертви. Все още не беше открила нищо. Не й провървя и в опитите да свърже Литълуд с Кен Сандс. Но вършеше такава работа отдавна и знаеше, че макар все още да не е намерила връзка, това не означава, че тя не съществува.

Друга светкавица се плъзна като змия по небето и Алис затвори очи и затаи дъх. Светкавиците не я плашеха, но знаеше, че след тях идват гръмотевици, а те я вцепеняваха от ужас.

Тътенът последва миг по-късно и продължи няколко секунди. Алис беше безсилна да избегне спомените. Очите й се напълниха със сълзи.

Когато беше на единайсет и гостуваше на баба си и дядо си в Орегон, попадна в страховита гръмотевична буря.

Баба й и дядо й живееха във ферма близо до Котидж Гроув. Мястото беше огромно, същински национален парк, пълен с гори, езера и спокойствие. Алис обожаваше да играе навън. Обичаше и да помага на дядо си, когато той се грижеше за животните, особено когато доеше кравите, събираше яйца от кокошарника или хранеше прасетата. Най-много от всичко обаче обичаше да си играе с Любопитко, тригодишния бигъл на баба си. Повечето време в Орегон тя прекарваше, като държеше, галеше или тичаше навън с Любопитко.

В онзи ден през юни родителите й и дядо й бяха отишли в града да пазаруват. Алис остана вкъщи с баба си. Докато баба Гелър приготвяше вечерята, Алис и Любопитко излязоха навън да играят. И двамата обичаха да палуват край рунтавите дървета, както Алис наричаше горичката от брястове на хълма недалеч от къщата. Въпреки че родителите й много пъти й бяха казвали да не ходи там сама, Алис беше твърдоглаво дете и не се вслушваше в съветите им.

Нямаше представа колко време тича около дърветата с Любопитко, но сигурно беше много, защото небето притъмня и стана черно на тънки тъмносини ивици. Алис дори не забеляза силната миризма на влажна почва, която бавно се промъкна във въздуха.

Първата мълния я накара да се вцепени. Едва тогава усети бурния вятър и студа. Когато над главата й експлодира гръмотевица и разтърси земята, Алис се разплака, а Любопитко обезумя — лаеше като луд и тичаше напосоки, сякаш очите му бяха завързани.

Алис не знаеше какво друго да направи и се сви под първото дърво, което съзря. Викаше Любопитко да отиде при нея, но кучето не искаше и да чуе. Докато Любопитко тичаше от дърво на дърво, от небето като зъл чук връхлетя друга гръмотевица. Мишената й беше металната плочка на каишката на Любопитко. Алис беше отворила широко очи и протегнала дясната си ръка и викаше кученцето да отиде при нея, но горкото животно нямаше късмет. Гръмотевицата сграбчи Любопитко и го държа сякаш цяла вечност. Кученцето се изстреля във въздуха като отскачащо топче за пинг-понг. Когато падна на земята, вече не се движеше. Очите му бяха станали млечнобели, а езикът — черен като катран, безжизнено висеше от устата. Въпреки проливния дъжд Алис видя дима, който се вдигаше от тялото му.

Кошмарите й спряха след година и до ден-днешен тя се вцепеняваше от ужас от гръмотевични бури. Дори светкавиците на фотоапаратите я притесняваха. Напомняха й на мълнии.

Тропическите гръмотевични бури в Лос Анджелис обикновено не продължават повече от четирийсет и пет минути до час, но тази бушуваше вече час и половина и не показваше признаци на спиране.

Алис имаше работа, но в момента нямаше начин да седне пред компютъра. Пръстите й отказваха да се движат. Тя реши да прегледа материалите по разследването. Сметките за мобилния телефон на Нейтън Литълуд, които криминалистите бяха намерили в кабинета му, бяха пристигнали преди няколко часа. Те бяха първото, което видя на бюрото си.

Тя прекара десетина минути, отбелязвайки най-често набираните от Литълуд номера, когато забеляза нещо, което я накара да забрави за бурята навън.

— Чакай малко — каза си и започна да рови в купчината книжа на бюрото. Намери каквото търсеше и започна да прелиства страниците и внимателно да чете всеки ред.

Намери го.