Скулптора

90.

Капитан Барбара Блейк тъкмо приключваше телефонен разговор, когато двамата детективи почукаха на вратата й.

— Влез — извика тя, след като закри с ръка микрофона на слушалката.

Хънтър и Гарсия влязоха в кабинета й и капитан Блейк им направи знак да седнат.

Те обаче останаха прави.

— Не ме интересува как ще се справиш, Уилкс. Просто го направи. Имаш улика. Следвай я, по дяволите! — Барбара тресна слушалката, сбърчи нос и затвори очи.

Робърт и Карлос чакаха мълчаливо.

— Е, добре. — Капитанът ги погледна и изпусна затаения си дъх. — Кажете ми поне, че сте надушили нещо ново.

Хънтър бръкна във вътрешния си джоб, извади стара снимка с размери петнайсет на десет сантиметра и я сложи на бюрото й.

— Какво е това? — попита тя.

— Нещо ново — отговори той без ирония в гласа. — Намерих я в апартамента на Нейтън Литълуд.

Гарсия пристъпи напред.

Барбара взе снимката и я разгледа.

— Какво да гледам, по дяволите?

— Може ли и аз да погледна, капитане? — попита Карлос и протегна ръка.

Тя му даде снимката и се облегна назад на въртящия се стол.

Снимката не беше с добро качество, но ясно показваше мършав млад мъж, който стои до дърво и държи бутилка бира. Денят беше слънчев и той бе съблякъл ризата си. Косата му беше черна и къдрава. Усмихваше се. Бирената бутилка в дясната му ръка беше наклонена към обектива, сякаш вдига наздравица. На Гарсия не му отне много време да го познае.

— Нейтън Литълуд на съвсем млади години.

Капитан Блейк погледна недоумяващо Робърт.

— Едва ли е изненадващо, че си намерил тази снимка в апартамента му.

— Не става дума за Литълуд — отвърна Хънтър, — а за другия човек на снимката.

Барбара отново погледна фотографията в ръцете на Карлос, а после се втренчи учудено в Робърт, сякаш беше загубил ума си.

— За тази снимка ли говорим? Защото ако е така, трябва да отидеш на очен лекар, Робърт. Тук има само един човек.

Гарсия вече разглеждаше фона на снимката, търсейки други хора. Много добре познаваше Хънтър и знаеше, че партньорът му е видял нещо, което повечето хора не биха забелязали. Ала на снимката нямаше друг. Литълуд стоеше сам до дървото. На фона имаше само празно пространство.

— Вгледайте се внимателно — каза Робърт.

В същия миг Карлос съзря част от нечия лява ръка в десния ъгъл на снимката. Поради близостта на фотоапарата образът беше леко размазан, но лесно се виждаше, че ръката е прегъната в лакътя. Повечето от горната й част беше извън кадър.

— Ръката ли? — попита Гарсия.

Хънтър кимна.

— Вгледай се в нея.

Карлос отново се съсредоточи в снимката. Изражението му се промени от озадаченост в съмнение и накрая в изненада, когато най-после разбра.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна той и хвърли поглед на партньора си.

— Не, мен да ме вземат дяволите — възрази капитан Блейк и прониза с лазерен поглед двамата детективи. Повиши леко тон: — Виждате ли ме да седя тук? Ами ръката?

Гарсия застана пред бюрото й и й показа снимката.

— Това не е само нечия ръка. — Той се обърна към Робърт: — Затова непрекъснато разглеждаше снимките на таблото.

Хънтър се съгласи и сложи на бюрото на капитана снимката, която беше взел от таблото, фотосът показваше няколко телесни части, наредени една върху друга. Той посочи едната от двете ръце на снимката, и по-точно място на триглавия мускул.

— Виждаш ли тези неща?

Барбара протегна врат и присви очи.

— Виждам, но какво са?

— Бенки — отговори Карлос и сложи снимката, която държеше, до онази, която гледаше капитан Блейк. — Рождени петна. — Посочи същото съзвездие малки тъмночервени бенки със странна форма на триглавия мускул на човека, който по невнимание беше влязъл в кадър. Въпреки че образът на ръката беше леко разфокусиран, нямаше съмнение, че са абсолютно същите.