Скулптора

75.

Мобилният телефон на Хънтър иззвъня точно когато той се качваше в колата си. Беше посетил отново двете местопрестъпления — дома на Никълсън и лодката на Насхорн. Все още продължаваше да търси нещо, което дори не беше сигурен, че е там.

— Какво ново, Карлос? — попита Робърт.

— Станало е още едно убийство.

Когато Хънтър стигна до четириетажната сграда с офиси в Силвър Лейк, там сякаш щеше да се състои концерт. Около полицейския периметър се беше насъбрала огромна тълпа и всеки бе решил да не помръдва нито сантиметър, докато не види нещо зловещо и извратено.

Репортери и фотографи слухтяха наоколо като глутница гладни вълци, наостряха уши за всеки слух, събираха всякаква информация и запълваха празнотите в разказите си с въображението си.

На улицата и тротоара бяха разпръснати полицейски коли и създаваха хаос в движението. Три ченгета трескаво се опитваха да въведат ред, подканваха минувачите да продължат по пътя си, казваха им, че няма нищо за гледане, и правеха знаци на колите да карат, когато шофьорите намаляваха, за да надзърнат.

Робърт смъкна стъклото на автомобила си и показа значката си на полицаите. По-младият свали фуражката си, присви очи срещу блясъка на слънцето и избърса с ръка потта от челото и врата си.

— Заобиколете отстрани и спрете в подземния паркинг на сградата, детектив. Криминалистите и другите детективи са оставили микробусите и колите си там. Не се обиждайте, но тук не ни трябват повече превозни средства.

Хънтър му благодари и подкара по-нататък.

Подземният паркинг беше просторен, но тъмен и мрачен. Докато маневрираше, за да спре до колата на Гарсия, видя три изгорели лампи. Не забеляза камери никъде, дори на входа. Паркира, слезе от колата и набързо огледа обширното пространство — нищо, освен бетонна кутия с колони, линии за паркиране на земята и тъмни ъгли навсякъде. В средата имаше правоъгълен блок с широка метална врата, водеща към подземната площадка. Оттам може да избереш дали да се качиш по стълбите или с асансьора. Той тръгна по стълбите. По пътя за четвъртия етаж мина покрай още четирима униформени полицаи.

Вратата на стълбището го отведе в края на дълъг коридор, оживен от движението на други полицаи, униформени и цивилни, и криминалисти.

— Робърт — извика Карлос от средата на коридора и махна качулката на белия си гащеризон.

Хънтър се приближи до него и се намръщи, като видя колко много хора има на местопрестъплението.

— Какво е това? Купон ли ще има?

— Може и да има — отвърна Гарсия. — Тук цари страхотна бъркотия.

— Виждам, но защо?

— Току-що дойдох, но първото обаждане не е било за нас.

Робърт започна да нахлузва защитното облекло.

— Защо?

Партньорът му смъкна ципа на гащеризона си, бръкна във вътрешния си джоб и извади тефтерчето си.

— Въпросната жертва е Нейтън Франсис Литълуд, петдесет и две годишен, разведен. Това е кабинетът му, където е практикувал като психиатър. Според секретарката му Шерил Селърс, намерила трупа му сутринта, Литълуд все още е бил в кабинета си, когато тя си е тръгнала снощи в седем и половина.

— Работил е до късно — отбеляза Хънтър.

— И аз така си помислих. Причината е била, че последната пациентка на Литълуд е приключила сеанса си в седем. Госпожица Селърс каза, че винаги остава, докато си тръгне и последният пациент за деня.

Робърт кимна.

— Открила трупа, когато дошла на работа сутринта в осем и половина. Проблемът е, че тя се паникьосала, което е разбираемо, щом е видяла какво има в кабинета. Няколко души от другите офиси на етажа вече били пристигнали. Всичките чули писъците й и хукнали към кабинета. Колкото и да е гротескно, местопрестъплението се превърнало в ранна утринна атракция, преди да дойдат ченгетата.

Хънтър вдигна ципа на гащеризона си.

— Страхотно.

— Както казах, ние не бяхме първите повикани на мястото — продължи Гарсия. — Силвър Лейк е в юрисдикцията на Централния район — североизточния отдел. Те са изпратили двама от техните детективи. Доктор Хоув ни се обади веднага щом е дошла и видяла сцената. Цял взвод хора са утъпкали местопрестъплението.

— Къде е доктор Хоув?

Карлос кимна към кабинета на психиатъра.

— Вътре. Работи.

— Това ли е партньорът ти? — Въпросът беше зададен от мъж, който се приближи зад Гарсия. Беше висок метър и осемдесет, с къса черна коса, сближени очи и толкова гъсти и рошави вежди, че приличаха на космати гъсеници.

— Да — кимна Карлос и каза на Хънтър. — Това е детектив Джак Уинстанли от Североизточния отдел на Централния район.

Робърт и Уинстанли се ръкуваха.

— Хънтър… — Уинстанли свъси чело. — Вие двамата разследвате убийството на ченгето, нали? Онова на пристанището за яхти отпреди няколко дни. Той е работил в Южния район, нали?

— Андрю Насхорн — отвърна Робърт. — Да.

Уинстанли потърка с показалец мястото между рунтавите си вежди. Хънтър и Гарсия се досетиха какво предстои.

— За същия убиец ли става дума? И Насхорн ли е бил накълцан на парчета като човека тук?

— Още не съм видял местопрестъплението — отговори Робърт.

— Не ми ги разправяй тия на мен. Ако сте дошли да ми отнемете моето местопрестъпление, тогава знаете за какво говоря, по дяволите! Тук е вилнял истински злодей. — Уинстанли посочи психиатричния кабинет. — Жертвата е нарязана като пиле за яхния. И какво е онова извратено нещо, което убиецът е оставил на бюрото? Части от тялото на жертвата?

Хънтър и Гарсия се спогледаха. Нямаше смисъл да отричат.

— Да — отвърна Робърт. — Вероятно е същият извършител.

— Богородице!