Скулптора

86.

Късно следобед слънчевото синьо небе над Лос Анджелис беше отстъпило пред тъмни и заплашителни облаци, които бяха дошли да известят, че предстои първият летен порой.

Хънтър стигна до Лос Фелис, хълмист квартал на север от Източен Холивуд, точно когато първата гръмотевица раздра небето. Гарсия беше отишъл отново в кабинета на Нейтън Литълуд. Искаше пак да разпита някои от хората, с които вече беше разговарял, и да огледа местопрестъплението.

Апартаментът на Литълуд се намираше на десетия етаж на четиринайсететажна сграда на ъгъла на булевард „Лос Фелис“ и Хилхърст Авеню. Робърт беше взел ключове от Шерил Селърс. Преддверието на сградата беше голямо, добре осветено и много чисто и приветливо. Зад полукръгла рецепция седеше портиерът, чернокож мъж на шейсетина години с внимателно оформена козя брадичка. Той вдигна очи от книгата с меки корици, която четеше, когато Хънтър влезе в сградата и натисна бутона на асансьора.

— На гости ли отивате? — попита портиерът, без да става.

— Не и днес — отвърна Робърт и му показа значката си. — Идвам по работа.

Портиерът остави книгата, заинтригуван.

— Обир ли е станал, за който не знам? — Започна да рови из листовете около тясното пространство, където седеше. — Някой обадил ли се е на телефон 911?

— Няма обир. И никой не се е обадил на 911. Рутинна проверка. — Без да добави нищо повече, Хънтър се качи в асансьора.

Коридорът на десетия етаж беше дълъг, широк и добре осветен. Във въздуха се носеше приятна екзотична миризма на освежител. Стените бяха кремави със светлокафяв перваз, а килимът — бежов, на триъгълни шарки. Апартамент 1011 беше в дъното на коридора. Шерил беше казала на Хънтър, че Литълуд няма домашна аларма. Той отключи вратата, бавно превъртя дръжката и видя тъмно антре.

Робърт запали фенерчето си и огледа отвън малкото пространство. На стената имаше средно голямо огледало, а под него — тясна прозрачна масичка с празна дървена паница. Литълуд вероятно беше слагал ключовете си там, когато се е прибирал вкъщи. Вляво от огледалото бяха заковани три дървени куки за палта. На последната беше окачено сиво сако.

Хънтър отвори широко вратата, влезе вътре и щракна електрическия ключ за осветлението. Антрето водеше към малка кухня в дъното и средна по големина всекидневна вляво.

Той набързо претърси джобовете на сивото сако. Намери само квитанция за кредитна карта от китайски ресторант. Датата беше отпреди седмица. Според адреса на квитанцията заведението се намираше само на една пресечка.

Остави квитанцията в джоба на сакото и предпазливо тръгна към средата на всекидневната, като оглеждаше всичко. До южната стена имаше голям плазмен телевизор, поставен на лъскав черен шкаф. На лавица под него беше сложен дивиди плейър и приемник за сателитна телевизия. Пространството вдясно от дивиди плейъра беше заето от стереоуредба. Останалата част от лъскавия шкаф беше пълна с компактдискове и дивидита. Обзавеждането се състоеше от маса за хранене за четирима, елегантен черен кожен диван, две кресла в същия стил, стъклена масичка за кафе, дървен шкаф и огромна библиотека, претъпкана с книги. Стаята не беше разхвърляна, но не беше и подредена. Никъде нямаше женско докосване, нито прекалено мъжки детайли. „Неутрално средно ниво“ бяха думите, които ти идваха. Завесите бяха дръпнати и пространството беше изпълнено с тъмни сенки.

Във всекидневната Робърт видя само една снимка в рамка, полускрита в ъгъла, зад компактдисковете върху лъскавия шкаф. Фотография на Нейтън Литълуд, сложил ръка на рамото на младеж, не по-голям от осемнайсет години. Момчето беше облечено в тога за дипломиране и двамата с Литълуд се усмихваха широко и гордо. Хънтър имаше две подобни снимки с баща си — едната след завършване на гимназия и другата след дипломирането му от колежа.

— Какво търсиш, по дяволите, Робърт? — измърмори той.