Скулптора

51.

Към девет часа сутринта жегата вече беше като горяща пещ с отворена врата. Хънтър седеше на маса пред кафене „Гръб“ на Стюард Стрийт. Големият бял чадър, разпънат в средата на масата, осигуряваше приятна сянка. Подкастреният жив плет, осеян с пурпурни цветчета, който покриваше дървената ограда от кръстосани летви, опасваща кафенето, придаваше на заведението провинциален вид, въпреки че се намираше в Западен Холивуд.

Детектив Себ Стоук, бившият партньор на Андрю Насхорн, предложи да се срещнат там. Той дойде няколко минути след Робърт, спря пред вратата за двора и огледа заетите маси. Беше грамаден като мечок. Износените му панталони бяха опънати на големия му корем, а сакото му сякаш щеше да се скъса, ако Стоукс повдигне рамене или кихне силно. Косата му беше светлокестенява, оредяла и сресана на една страна, за да прикрие плешивината. Имаше уморения вид на човек, прекарал твърде много време на една и съща работа, която мразеше.

Въпреки че не го беше виждал, Хънтър го позна веднага и вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Стоукс се приближи до него.

— Сигурно отдалеч ми личи, че съм ченге, а? — Гласът му отговаряше на външността му, силен, но уморен.

— С всички ни е така — отвърна Робърт и стана, за да се ръкува с него.

Стоукс го огледа от главата до петите, преценявайки фигурата и облеклото му — черните джинси, каубойските ботуши, ризата с навити ръкави на мускулестите му ръце, широките рамене и яките гърди, лицето с квадратна челюст.

— Мислите ли? — иронично се усмихна. — Вие изглеждате по-скоро като американската мечта за гимнастик, отколкото като ченге. — Стисна ръката на Хънтър. — Себ Стоукс. Всички ми викат Себ.

— Робърт Хънтър. Наричай ме Робърт.

Двамата седнаха.

— Е, да поръчаме нещо. — Стоукс направи знак на сервитьорката, без изобщо да погледне менюто, и си поръча специалната закуска. Хънтър поиска чаша кафе без захар и сметана.

Стоукс се облегна назад и разкопча сакото си.

— Значи ти разследваш убийството на Анди? — Той поклати глава, вгледа се някъде в далечината и после втренчи в Робърт уморените си очи. — Вярно ли е онова, което чух? Той бил накълцан на парчета? Искам да кажа… разчленен. И обезглавен?

Хънтър кимна.

— Съжалявам.

— И частите на тялото му са били оставени на масата, подредени в някаква смахната скулптура?

Робърт отново кимна.

— Мислиш ли, че е било удар на банда?

— Нищо не сочи към това.

— Един извършител, а?

— От онова, с което разполагаме, да.

Стоукс избърса с длан потта от лъщящото си чело и детективът видя, че стисна челюсти от гняв.

— Шибана работа. Проклет, страхлив лайнар. Един полицай не може да умре така. Ако съм сам, бих убил за пет минути гадното копеле, което е направило това на Анди. Да видим тогава кой кого ще разчленява.

Робърт не откъсваше очи от Стоукс и го наблюдаваше как се зарежда с енергия от чувствата си.

— Знаеш, че цялата полиция в Лос Анджелис те подкрепя, нали? Каквото и да ти потрябва, от който и да е отдел, само кажи. Проклет убиец на ченге. Ще си получи заслуженото.

Хънтър не каза нищо.

— Нападението не е било произволно, а лично, нали? Прилича ли на отмъщение?

— Вероятно.

— За какво? Анди не беше на оперативна работа от…

— Стоукс поклати глава и присви очи.

— Осем години — припомни му детективът.

— Точно така, осем години. Той беше в отдел „Поддръжка на операции“… — Стоукс млъкна, изведнъж осъзнавайки последиците. — Почакай. Мислиш, че е отплата за някой случай преди повече от осем години, когато Анди беше на оперативна работа?

— Ти си бил негов партньор, нали?

— Е, не точно партньор. Работихме заедно по няколко случая, но когато бяхме в Южния район, повечето разследвания, които ни възлагаха, не изискваха повече от един старши детектив. Занимавахме се с дребни обири, побои, домашно насилие, кражби, такива глупости. Двамата разследвахме няколко убийства, повечето свързани с банди. Всичко по-голямо се изпращаше на вас от отдел „Обири и убийства“.

Сервитьорката донесе кафетата им. Кафето на Стоукс имаше толкова много сметана, че приличаше на покрита със сняг коледна елха. Хънтър изчака, докато Стоукс сипе две пакетчета захар в чашата си.

— Смяташ, че е някоя отрепка, която с Анди сме арестували?

— В момента проверяваме всяка вероятност.

— Дрън-дрън. Детективски отговор по учебник. — Стоукс разбърка кафето си с малка дървена пръчица. — Чакай малко. Мислиш, че онзи задник ще убие отново? Моля те, кажи ми, че не си дошъл да ме предупредиш да внимавам.

— Не съм дошъл да те предупреждавам, но няма да навреди, ако си нащрек.

Стоукс се изсмя силно — дрезгаво и гърлено.

— Какво предлагаш да направя, детектив? Да си взема полицейска закрила? Да си купя по-голям патлак? — Той се наведе напред, доколкото му позволяваше коремът, и разтвори сакото си, за да може Робърт да види пистолета му. — Нека да дойде. Готов съм за него. — Той отново се облегна назад и погледна Хънтър. — Не поддържах връзка с Анди, а трябваше. Вече не работя в Южния район. Преместиха ме в Западния, отдел Холивуд, след като се разведох.

— Кога стана това?

— Преди седем години. Една година след като простреляха Анди. Но кажи ми нещо. Анди беше активен. Не работеше оперативна дейност и не беше в добра форма като преди заради куршума в белия дроб, но не беше слаб противник. И беше бдителен и предпазлив. Знам, че винаги носеше оръжие. Как го е обезвредил един-единствен извършител? Причакал го е в лодката му?

Хънтър също се облегна назад и кръстоса крака.

— Не. Представил се е като монтьор.