Скулптора

57.

Фактът, че Тито беше под надзора на калифорнийския Отдел за условни присъди, означаваше, че няма да е трудно да го намерят. Регистрираният му адрес беше малък апартамент в жилищен квартал в „Бел Гардънс“, Източен Лос Анджелис. Надзорникът му каза на Хънтър по телефона, че Тито се държи добре, не закъснява за насрочените срещи, има постоянна работа в склад и не е пропуснал нито един седмичен групов сеанс със служебно определения психолог.

Детективите първо се отбиха на работното място на Тито, частен склад в Кудахи, Югоизточен Лос Анджелис. Собственикът, нисък и доста закръглен евреин, който не преставаше да се усмихва, каза на Хънтър, че в петък Тито има почивен ден, но утре ще бъде на работа, ако искат да дойдат пак. В събота работел нощна смяна, от девет вечерта по пет сутринта.

Жилищният квартал, където беше домът на Тито, представляваше уродливо чудовище от червени тухли и правоъгълни блокове на запад от парк „Бел Гардънс“. Металните врати на сградата издрънчаха като затворнически порти зад двамата детективи, когато влязоха в мрачен коридор на партера. Тясното пространство вонеше силно на урина и пот и цялата стена беше нашарена с графити. Нямаше асансьори, само мръсно, тясно стълбище, водещо до петия етаж. Апартаментът на Тито беше номер 311.

Графити следваха Хънтър и Гарсия по целия път догоре, сякаш стълбището беше колоритен психеделичен тунел. Когато стигнаха до третия етаж, посрещна ги още по-отвратителна смрад на нещо като вкиснато мляко или отдавна изсъхнало повърнато.

— По дяволите — измърмори Карлос и запуши носа си. — Тук вони като канал.

Пред тях имаше дълъг и тесен коридор, тънещ в сумрак. Едната от малкото работещи флуоресцентни лампи на тавана беше развалена и ту светваше, ту угасваше като в дискотека.

— Трябва ни само малко музика — пошегува се Гарсия. — И цял взвод чистачи с дезинфектанти и освежители за въздуха.

Вратата на апартамент 311 беше точно под примигващата лампа. Отвътре се чуваше испанска танцова музика. Робърт почука три пъти. Двамата детективи инстинктивно заеха позиции вляво и вдясно от вратата. Никой не отвори. Хънтър изчака петнайсетина секунди, почука отново и допря ухо до вратата. Някой се движеше вътре.

След няколко секунди отвори латиноамериканка, висока метър и шейсет, на двайсет и няколко години. Беше страшно кльощава. Смуглата й кожа висеше на костите й, сякаш те бяха единственото останало нещо, за което да се закачи. Зениците й бяха разширени до големината на кафени зърна, а погледът й беше блуждаещ и унесен. Беше гола под широко китайско кимоно, преметнато на мършавите й рамене. Не си направи труда да се загърне.

— О, секси гости — възкликна тя с испански акцент, преди Хънтър и Гарсия да се представят. — Обичаме гости. Колкото повече, толкова по-весело. — Жената им се усмихна, разкривайки пожълтели от цигари зъби, и отвори широко вратата. — Влезте и да купонясваме. — Тя изпрати въздушна целувка на Робърт и започна да се кълчи в ритъма на музиката.

— Какви ги вършиш, кучко? — Тито изскочи от банята по дантелени лилави гащички. — Върни се тук и… — Той се задави, когато погледът му се спря на двамата новодошли. — Какво става, мамка му? — Той се опита да закрие голото си тяло.

Детективите вече бяха в апартамента и гледаха втренчено Тито — висок метър осемдесет и три, сто и пет килограмов мъж с крушовидно тяло, обут с женски гащички.

— Тук нещо не е точно — прошепна Робърт.

Карлос едва забележимо поклати глава.

— Много.

— Дойдоха още хора за купона, Папи — каза жената и затвори вратата. — Хайде да се съблечем и да танцуваме. — Тя пусна кимоното си да се свлече на пода и посегна към копчетата на ризата на Хънтър. Той внимателно отмести ръцете й.

— За жалост не сме дошли за купона. — Робърт взе кимоното от пода и й помогна да го облече.

— Ai, chingado2. Глупава кучко, отивай в стаята — заповяда Тито, уви се в бяла хавлия и дръпна жената за ръката.

— Благодаря ти, че се покри, Тито — рече Гарсия. — Започна да ми се гади.

— Тито, какво става тук? — извика друг женски глас от банята.

— Нищо, малката. Затваряй си устата, да ти го начукам.

Карлос продължаваше да се усмихва.

— Колко души си събрал тук, Тито?

— Не е твоя работа, ченге.

Латиноамериканката сякаш изведнъж изтрезня.

— Те са ченгета?

— А ти как мислиш, тъпа курво? Не са доставчици на пица. А сега отивай вътре и стой там. — Тито я бутна в банята и тресна вратата. — Какво искате, ченгета? И защо сте в апартамента ми без съдебна заповед?

— Не ни е необходима заповед — отвърна Гарсия и огледа стаята. — Гаджето ти ни покани най-сърдечно.

— Тя не ми е гадже…

— Искаме да поговорим, Тито — прекъсна го Хънтър.

— Веднага.

— Мамка му, ченге! Не е нужно да говоря с вас. Нищо не е необходимо да правя. — Тито издърпа чекмедже на дървения шкаф до него и бързо бръкна вътре за нещо.