Скулптора

2.

Лятото едва беше започнало в Града на ангелите, а температурата вече достигаше трийсет градуса. Детектив Робърт Хънтър стигна до жилищната сграда с апартамента си в Хънтингдън Парк в югоизточната част на центъра на града и спря хронометъра на ръчния си часовник. Единайсет километра за трийсет и осем минути. Не беше зле, но той се обливаше в пот като пуйка в Деня на благодарността и краката и коленете адски го боляха. Може би трябваше да се поразкърши. Всъщност знаеше, че трябва да се раздвижи преди и след гимнастиката, особено след дълго бягане, но все не го правеше.

Хънтър се качи по стълбите на третия етаж. Не обичаше асансьорите, пък и ненапразно бяха кръстили „сарделената консерва“ този в сградата.

Той отключи вратата на едностайния си апартамент и влезе. Жилището му беше малко, но чисто и удобно, въпреки че би простил на хората, които си мислеха, че мебелите са дарени от благотворителната организация „Гудуил“ — черен диван от изкуствена кожа, различни столове, разтегателна маса, която му служеше и като бюро за компютъра, и стара библиотека с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да рухне под тежестта на претрупаните лавици.

Хънтър съблече ризата си и избърса с нея потта от челото, врата и мускулестото си тяло. Вече беше нормализирал дишането си. Отиде в кухнята, извади кана студен чай от хладилника и си напълни голяма чаша. С нетърпение очакваше да изкара един спокоен ден извън сградата на полицията и щаба на отдел „Обири и убийства“. Нямаше много свободни дни. Може би щеше да отиде на плажа Венис и да поиграе волейбол. Или да гледа мач на „Лейкърс“. Беше сигурен, че те ще играят довечера. Първо обаче се нуждаеше от душ и бързо посещение в обществената пералня.

Той изпи студения чай, влезе в банята и погледна отражението си в огледалото. Трябваше и да се избръсне. Посегна към гела за бръснене и самобръсначката и в същия миг мобилният му телефон в спалнята започна да звъни.

Хънтър го взе от нощното шкафче и погледна екранчето. Търсеше го Карлос Гарсия, партньорът му. Едва тогава забеляза малката червена стрелка в горната част на дисплея, която показваше, че има десет пропуснати обаждания.

— Страхотно! — промълви той и отговори на обаждането. Отлично знаеше какво означават десет пропуснати обаждания и повикванията на партньора му толкова рано през деня. — Карлос. — Хънтър допря телефона до ухото си. — Какво става?

— Господи! Къде беше? От половин час се опитвам да се свържа с теб.

„По едно позвъняване на всеки три минути“ — помисли си Хънтър. Явно беше нещо важно.

— Излязох да потичам — спокойно обясни той. — Не погледнах телефона си, когато се върнах. Едва сега видях, че имам пропуснати обаждания. Е, какво се е случило?

— Адска касапница. По-добре бързо ела тук, Робърт. Не съм виждал такова чудо. — Гарсия млъкна, сякаш се колебаеше. — Мисля, че никой на този свят не е виждал такова нещо.