Скулптора

52.

Гарсия ставаше рано. Винаги отиваше в отдел „Обири и убийства“ преди повечето служители, но тази сутрин беше зад бюрото си много по-рано от обикновено. Не страдаше от безсъние като Робърт, но никой не може да контролира мислите си или с какво ще го изненада подсъзнанието му, щом затвори очи. Снощи образите, скрити зад клепачите на Карлос, прогониха съня.

Той направи всичко възможно да не събуди жена си, но въпреки че лежеше неподвижно, Ана почувства безпокойството му. Винаги го усещаше.

Гарсия и Ана Престън се бяха запознали в гимназията. Необикновената й красота запленяваше много момчета, но направо хипнотизира Карлос, който се влюби в нея от пръв поглед. Като хлапак Гарсия беше много свит и срамежлив. Необходими му бяха цели десет месеца, за да събере смелост, да се приближи до Ана на училищни танци и да промърмори:

— Искаш ли… да… танцуваш?

— Да — отвърна тя с усмивка, от която коленете му се подкосиха.

— Искам да кажа… с мен… искаш ли да танцуваш с мен?

Усмивката й стана по-широка.

— Да, с удоволствие.

На дансинга, докато непохватно се поклащаха в ритъма на бавната песен, Ана прошепна в ухото му:

— Защо се забави толкова много?

Карлос повдигна брадичка от рамото й и погледна светлокафявите й очи.

— Какво?

— Това са петите училищни танци за тази година. Защо ме покани чак сега?

Гарсия наклони глава на една страна и предпазливо каза:

— Харесва ми… да карам дамите да чакат.

Двамата прихнаха да се смеят.

И от онази вечер започнаха да се срещат.

Карлос й предложи да се оженят три години по-късно, веднага щом завършиха гимназия.

Когато стана детектив в лосанджелиската полиция, Гарсия обеща пред себе си никога да не внася у дома гротескния свят, в който го отвежда професията му, и да не обсъжда с Ана как е минал денят му. Не защото това противоречеше на устава, а защото я обичаше много и не искаше да помрачава мислите й с образите и реалността на ежедневието си. И не наруши обещанието.

Късно миналата нощ Ана се притисна до него в леглото и промълви:

— Ако искаш да говориш, знаеш, че винаги съм готова да слушам. Каквото и да ми кажеш.

Карлос се обърна към нея и нежно отмести кичур коса от лицето й.

— Знам — усмихна се той. — Не се притеснявай. — Целуна я по устните.

Ана сложи глава на гърдите му и затвори очи.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Гарсия започна да гали косите й.

Сънят така и не дойде.

Карлос стоеше пред таблото със снимките. Вниманието му беше насочено предимно към фотографията на сянката на втората скулптура.

— Какво се опитва да ни каже, по дяволите?

— И аз си задавах същия въпрос цяла нощ. — Алис застана зад него.

Гарсия подскочи на стола си. Не я беше забелязал, че влиза в стаята.

— Брей. — Той погледна часовника си. — Рано си станала.

— Или късно. Зависи. — Тя сложи няколко папки на бюрото си.

— Не можа ли да спиш?

— Не исках да спя. Всеки път, когато затворех очи, съзнанието ми сътворяваше нов кошмар.

Карлос се намръщи, сякаш отлично знаеше как се чувства Алис.

Тя взе една от папките, които беше донесла, и му я даде.

— Какво е това?

— Досиетата от затвора и списъците за посещенията на Алфредо Ортега и Кен Сандс.

Гарсия отвори широко очи.

— Така ли? Дори не знаех, че искането ни е одобрено.

— Това е една от привилегиите, когато окръжният прокурор, кметът на Лос Анджелис и шефът на полицията изгарят от желание разследването да приключи. Нещата се движат много по-бързо. Изпратиха ми ги по факса в кабинета ми днес на разсъмване.

— Прегледа ли ги вече?

Алис прибра косата си зад ушите.

— Да.

Погледът на Карлос се насочи към папките на коленете му.

— Чета бързо — усмихна се тя. — Подчертах някои неща. Всъщност доста неща — поправи се. — Започни със синята папка, досието на Алфредо Ортега. Както вероятно си спомняш, той е влязъл в затвора единайсет години преди Кен Сандс.

Гарсия забеляза лекото потрепване на гласа й.

— И доколкото разбирам, открила си нещо.

— Почакай, докато прочетеш двете досиета. — Алис седна на ръба на бюрото си с доволно изражение на лицето. — Трябва да го прочетеш, за да повярваш.