Скулптора

6.

В стаята настъпи неловко мълчание. Хънтър пристъпи към стената и се вгледа в думите и отделните букви.

— С какво го е написал убиецът? — попита той. — Късче плат, потопено в кръв?

— И аз така предполагам — съгласи се доктор Хоув. — Но лаборантите ще имат по-ясна представа след ден-два. — Тя се извърна от стената и отново погледна леглото. Гласът й потрепери от безпокойство: — Това надхвърля границите на въображението, Робърт. Надминава всеки друг случай, по който съм работила. Убиецът е стоял часове тук. Първо е изтезавал, а после е разчленил жертвата. И не само това, но после е сътворил онова нещо.

— Тя посочи кървавата скулптура. — И дори е намерил време да напише съобщението. — Погледна Гарсия. — На колко години е болногледачката? Студентката?

— Двайсет и три.

— Робърт, ти най-добре знаеш, че ще са необходими месеци, може би години на психично лечение, за да преодолее ужаса си, ако изобщо успее. Убиецът е бил тук, когато тя е влязла да вземе учебника си. Ако беше включила осветлението, сега щеше да има два трупа и вероятно частите на тялото й щяха да бъдат включени в гротескната скулптура. Кариерата й на медицинска сестра е приключила още преди да започне и психичната й стабилност е разклатена завинаги. А кошмарите и безсънните нощи още не са започнали. От личен опит знаеш колко пагубно е това.

Безсънието на Хънтър не беше тайна. Беше започнало през седмата му година, когато майка му почина от рак.

Той беше единственото дете на много бедни родители от работническата класа в Комптън, беден квартал в Южен Лос Анджелис. Нямаше други роднини, освен баща си и справянето със смъртта на майка му се оказа много трудна и самотна задача. Тя му липсваше толкова много, че болката беше физически осезаема.

След погребението той започна да се страхува от сънищата си. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше изкривеното от болка лице на майка си, която плаче, умолява за помощ и се моли да умре. Виждаше как някога жизненото й, здраво тяло е толкова лишено от живот, крехко и немощно, че тя няма сили да стане. Виждаше как красивото й лице с лъчезарна усмивка за няколко месеца се преобрази, но въпреки това не престана да го обича.

Сънят се превърна в затвор, от който би дал всичко, за да избяга. Безсънието беше логичната реакция на организма му да се справи със страха и ужасяващите кошмари нощем, обикновен защитен механизъм.

Хънтър нямаше отговор за доктор Хоув.

— Кой е способен да извърши такова нещо? — Тя възмутено поклати глава.

— Някой, насъбрал много омраза в душата си — тихо отвърна той.

Вниманието на всички беше привлечено от силните викове, които се разнесоха от долния етаж. Женски глас, който бързо ставаше истеричен. Робърт погледна загрижено Гарсия.

— Едната дъщеря — каза той и бързо се отправи към вратата. — Не отваряйте.

Хънтър излезе от стаята, тръгна по коридора и стигна до стълбището, водещо надолу. На площадката, възпряна от двама полицаи, стоеше жена на трийсет и няколко години. Чупливата й коса беше дълга и разпусната и се спускаше по гърба. Имаше сърцевидно лице със светлозелени очи, изпъкнали скули и малък, заострен нос. На лицето й беше изписано отчаяние. Робърт стигна до нея, преди тя да успее да се отскубне от полицаите.

— Всичко е наред — каза той и вдигна ръка. — Аз ще поема оттук.

Полицаите я пуснаха.

— Какво става? Къде е баща ми? — Гласът й беше дрезгав от страх и безпокойство.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция — доколкото можа спокойно каза Хънтър.

— Не ме интересува кой сте. Къде е баща ми? — попита жената и се опита да мине покрай него.

Той ловко отстъпи назад и препречи пътя й. Очите им се срещнаха и Робърт нежно стисна ръката й.

— Съжалявам.

Тя затвори пълните си със сълзи очи и закри с ръка устата си.

— О, Боже! Татко…

Той й даде време.

Жената млъкна и се втренчи в него, сякаш изведнъж прозря нещо.

— Защо сте дошли? Защо е тук полицията? Защо навсякъде има ленти за местопрестъпление?

Откакто преди четири месеца лекарите бяха поставили диагнозата на Дерек Никълсън, семейството му в известен смисъл се подготвяше за кончината му. Смъртта му беше очаквана и не изненада много дъщеря му. Стъписа я нещо друго.

— Извинете, не чух името ви — каза Робърт.

— Оливия Никълсън.

Хънтър вече беше забелязал по-светлата ивица кожа на безименния й пръст. Тя наскоро се беше развела или овдовяла. Повечето вдовици в Америка не желаят да се разделят с венчалните си пръстени и бързо се отказват от фамилното име на съпруга си. Оливия изглеждаше млада за вдовица, освен ако не се беше случила някаква трагедия, затова Хънтър предположи, че е разведена.

— Може ли да поговорим на някое по-уединено място, госпожице Никълсън? — попита той и посочи всекидневната.

— Какво пречи да говорим тук? — предизвикателно отвърна тя. — Какво става? Защо е всичко това?

Робърт погледна двамата полицаи до стълбището, които слушаха внимателно. Те веднага схванаха намека му и тръгнаха към предната врата. Хънтър отново насочи вниманието си към Оливия.

— Болестта на баща ви не сложи край на живота му. — Той изчака тя напълно да проумее думите му и после продължи: — Той е бил убит.

— Какво? Но това е… нелепо.

— Моля ви, седнете — настоя Робърт.

Оливия въздъхна и очите й отново се напълниха със сълзи. Най-после отстъпи и последва детектива във всекидневната. Хънтър не искаше тя да влиза в стаята, където беше младата болногледачка.

Оливия седна на светлокафявото кресло до прозореца. Робърт се настани на канапето срещу нея.

— Искате ли вода? — предложи той.

— Да, моля.

Хънтър изчака до вратата, докато полицаят донесе две чаши вода, и даде едната на Оливия, която я изпи на големи глътки.

Той отново седна на мястото си и със спокоен тон обясни, че в ранните часове на утрото някой е влязъл в къщата и в стаята на господин Никълсън.

Оливия не престана да трепери и да плаче, и естествено, питаше за всичко.

— Не знаем защо е бил убит баща ви, нито как извършителят е проникнал в къщата. Засега имаме купища въпроси и никакви отговори. Но ще направим всичко възможно да го открием.

— С други думи, нямате представа какво се е случило тук — ядосано избухна тя.

Хънтър не отговори.

Оливия стана и започна да крачи из стаята.

— Не разбирам. Кой би искал да убие баща ми? Той беше болен от рак. И без това умираше. — Очите й отново се насълзиха.

Робърт пак не каза нищо.

— Как? — попита тя.

Той я погледна.

— Как е бил убит?

— Трябва да изчакаме аутопсията, за да бъдем сигурни за причината за смъртта.

Оливия се намръщи.

— Тогава откъде знаете, че е бил убит? Застрелян ли е? Наръган с нож? Удушен?

— Не.

Тя изглеждаше озадачена.

— Тогава откъде знаете?

Хънтър стана и се приближи до нея.

— Знаем.

Погледът й се отмести към стълбището.

— Искам да се кача в стаята му.

Той внимателно сложи ръка на лявото й рамо.

— Моля ви, повярвайте ми, госпожице Никълсън. Влизането в стаята няма да отговори на въпросите ви, нито да облекчи болката ви.

— Защо? Искам да знам какво се е случило с него. Защо не ми казвате?

Хънтър се поколеба за миг. Съзнаваше, че тя има право да знае.

— Тялото му е осакатено.

— Боже мой! — Оливия сложи ръце на устата си.

— Знаем, че вие и сестра ви сте били тук снощи. Вечеряхте с баща си, нали?

Оливия трепереше толкова силно, че едва кимна.

— Моля ви — каза Робърт. — Нека това да бъде последният спомен за баща ви.

Тя избухна в отчаяни ридания.