Скулптора

33.

Хънтър не трепна и не пророни нито дума. Втренчи се в Алис и потърси някакъв спомен в паметта си, но нямаше представа къде да го намери.

Когато я видя за пръв път вчера сутринта, нещо в нея му се стори познато, но не можа да се досети какво. След това нещата се развиха толкова бързо, че не му остана време да я провери. Той запази спокойствие.

— Трябва ли да те помня?

Тя отметна косата си на една страна.

— Предполагам, че не. Не съм от онези, които се запомнят.

Алис търсеше съчувствие или съжаление, но той не й го даде.

— Ти беше вундеркинд — добави тя. — Отиде да учиш в „Мирман“, специалното училище за надарени деца. Ако си спомням правилно, за теб се говореше, че коефициентът ти на интелигентност излиза от скалата. Дори за вундеркинд.

Хънтър се облегна на рамката на прозореца и усети, че пистолетът се притисна в гърба му.

От много ранна възраст лесно се виждаше, че е различен от останалите. Той разбираше нещата по-бързо от повечето и докато другите ученици обикновено завършваха прогимназия на четиринайсет години, Хънтър приключи с учебната програма до единайсетия си рожден ден. Не след дълго директорът на училището го препоръча в „Мирман“ за надарени деца на Мълхоланд Драйв.

— Но дори учебната програма в специалното училище не беше достатъчно трудна за теб. Завърши четирите години в гимназията за две, нали?

Споменът му за Алис придобиваше очертания.

— И ти учеше в „Мирман“ — каза Робърт.

Тя кимна.

— Бях в твоя клас, когато ти започна — усмихна се Алис. — Но ти не се задържа дълго. Само за няколко месеца взе учебната програма за цялата година и те преместиха в по-горен клас. За теб програмата в „Мирман“ беше толкова лесна, че им беше трудно да ти намерят място. И четирите гимназиални години станаха две, нали?

Той леко повдигна рамене.

— Знам, защото баща ми беше учител там.

Робърт я погледна. В очите й се появи тъга.

— Преподаваше философия.

— Господин Гелър? Господин Антон Гелър? — попита той и изведнъж ясно си спомни момичето — дребничко, закръглено, с тъмна коса и осеяно с лунички лице и лъскава шина на зъбите. Спомни си, че няколко пъти бе разговарял с нея, когато беше на четиринайсет-петнайсет години. Тя беше ужасно срамежлива, но много умна и симпатична.

— Да, господин Гелър е татко — отвърна Алис. — Помниш го, а?

— Той беше фантастичен учител.

Тя наведе глава.

— Знам.

— Сменила си цвета на косата си.

Тя се засмя.

— Блондинка съм от петнайсет години.

— Луничките ти са изчезнали.

Алис погледна Хънтър с доволно изражение, сякаш искаше да каже: „Наистина ме помниш!“

— Не, още са тук, но са скрити под слънчев загар и умело поставен грим. Шината обаче изчезна завинаги и доста отслабнах. — Тя отпи още една глътка бира. — Баща ми се гордееше с теб. Мисля, че ти беше най-добрият му ученик.

Робърт не каза нищо.

— Чух, че си отишъл в Станфорд с пълна стипендия и там си завършил за нула време. Взел си докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология, когато си бил само на двайсет и три.

Той продължаваше да мълчи.

— Това е внушително дори за ученик на „Мирман“. Баща ми казваше, че един ден вероятно ще станеш президент на Съединените щати или велик учен. Определено известна личност. — Алис премести тежестта си на другия крак. — Но аз предполагам, че си предпочел тръпката да преследваш психопати, а?

Робърт пак не отговори.

— Освен това си отказал пет покани да работиш във ФБР. Но докторската ти теза е станала задължително четиво в Академията им. — Тя млъкна и отново погледна снимката от дипломирането на Хънтър. — След като завърших „Мирман“, аз отидох в МТИ.

Повечето хора биха произнесли с гордост тези думи. Масачузетският технологичен институт е най-престижният и известен изследователски университет в САЩ и може би в света. Алис обаче изглеждаше смутена.

— Имам докторска степен по електроинженерство и компютърни науки.

— Предполагам, че си предпочела тръпката да работиш като изследовател за лосанджелиската прокуратура, а? — попита Робърт.

Тя се засмя.

— Разби ме. Истината е, че ми писна да съм хакер за правителството. Преди това работех за тях.

— В специалния отдел?

Сега беше ред на Алис да не отговори. Хънтър не настоя.

— Не се самозалъгвай — добави той. — Все още работиш за правителството.

— Е, да — призна тя. — Но причината е друга.

— По-благородна?

Алис се поколеба за миг.

— Може да се каже.

— Но пак си хакер — предизвика я Робърт.

Тя наклони глава на една страна по лукав, но очарователен начин.

— Понякога. И съжалявам. Затова знам толкова много за теб и какво си правил, след като си завършил „Мирман“. Когато окръжният прокурор Брадли ми каза, че ще работя с детектив от отдел „Убийства“ на име Робърт Хънтър, в главата ми нахлуха спомени от „Мирман“. Трябваше да разбера какво си правил оттогава досега.

— Проникнала си в базата с данни на ФБР? — Той знаеше, че отказът му на пет покани да работи за тях не е точно свободно достъпна информация.

— Не всичките им файлове се пазят от най-сигурните кодиращи алгоритми. Всъщност много малко. Проникването в която и да е система не е толкова трудно, ако знаеш какво правиш. Щом влезеш, вече е въпрос на навигация.

— И предполагам, ти си много добър навигатор.

Алис повдигна рамене.

— Всеки е добър в нещо.

Робърт допи уискито си.

— Как е баща ти?

Очите й се натъжиха.

— Той вече не е сред нас.

— Съжалявам.

— Почина преди десет години, но благодаря все пак. — Погледът й се насочи към друга снимка — Хънтър като малък, може би на десет-единайсет години, с къси панталонки, тънки крачета, бяла тениска, мършави ръце и права, въздълга коса. Точно както го помнеше. — Ти беше саможив и много кльощав. Прякорът ти беше…

— Клечо.

— Точно така. Боже, а сега си наедрял като Хълк. — Очите й се спряха на гръдния му кош. — Какво правиш? Коремни преси? Или тренираш на всички уреди във фитнес залата?

Хънтър не отговори.

— Виж, не съм изненадана от решението да станеш полицай — добави Алис.

— Защо?

Тя бавно отпи от бирата.

— Защото винаги ти е харесвало да защитаваш и да помагаш на хората.

Той не изглеждаше убеден.

— Най-добрият ми приятел в училище беше Стив Маккей. Помниш ли го? С очила с дебели стъкла, русолява къдрава коса и още по-слаб и срамежлив от теб. Съучениците му го наричаха Варения макарон.

Хънтър кимна.

— Да, помня го.

— А спомняш ли си, че един ден го защити след училище?

Робърт не отговори.

— Той се връщаше в дома си, който беше само на две преки от „Мирман“. Отнякъде изскочиха три едри чернокожи улични хлапета и започнаха да го блъскат. Искаха да му вземат новите маратонки и парите. Ти се появи изневиделица, фрасна единия в лицето и каза на Стив да бяга.

— Да, спомням си — каза той след кратко мълчание.

Алис се усмихна смутено.

— Пребиха те от бой. Какво си мислеше? Че можеш да се справиш с три по-големи и силни хлапета?

— Замисълът ми успя. Планът беше да отвлека вниманието им от по-малкото дете, за да избяга.

— И после какво?

Робърт отмести поглед встрани.

— Добре, съгласен съм. Планът не беше добре обмислен, но пак се осъществи. Знаех, че ще издържа на боя. Но мисля, че Стив нямаше да издържи.

Алис пак се усмихна — този път нежно.

— Стив се скрил зад една кола и видял всичко. Каза, че не си паднал. Поваляли те на земята, но все си се изправял, целият окървавен. След четвъртия или петия път по-големите хлапета се отказали и си тръгнали.

— Зарадвах се, че си заминаха. Не знам още колко щях да издържа. — Хънтър обърна глава и й показа лявото си ухо, като го прегъна. — Този белег е от побоя. Едва не ми откъснаха ухото.

Тя погледна грапавия белег под ухото му.

— Бил си в по-горен клас и си понесъл страхотен бой заради някого, когото едва си познавал — хлапе, две години по-малко от теб. Не познавам друг, който би направил подобно нещо.

Робърт се умълча и Алис не можа да разбере дали се е почувствал неудобно или не.

— Знаеш ли — каза тя, — въпреки че ти беше саможив, адски мършав и облечен като изпаднал рокаджия в лош ден, много момичета в „Мирман“ си падаха по теб.

— А ти? — Хънтър я прикова с погледа, който използваше по време на разпити.

Алис прехапа устни и отмести поглед от него.

— Мисля, че си прав. И двамата се нуждаем от сън. — Допи бирата си, взе куфарчето си и се приближи до вратата.

— Ще се видим на работа — каза Робърт.

Отговорът й беше усмивка.