Скулптора

21.

На връщане към полицейското управление Хънтър се отби в Окръжната прокуратура на Уест Темпъл Стрийт. Провървя му. Главният прокурор Брадли току-що беше излязъл от тричасова среща с група адвокати.

Кабинетът на Брадли беше с размерите на малък апартамент. На двете стени имаше дълги, безупречно подредени лавици с книги. Другите две бяха украсени с дипломи, награди, удостоверения и снимки в рамки, които показваха окръжния прокурор да прави различни важни неща — да се ръкува с политици и знаменитости, да позира с адвокати на срещи на колегията, да стои на подиуми по време на речи и така нататък.

Хънтър беше поканен в кабинета от пиара на Брадли — млада и привлекателна брюнетка с елегантен черен костюм. Брадли седеше зад внушително, повдигнато на пиедестал махагоново бюро и разопаковаше сандвич, с който вероятно биха се нахранили трима души.

— Детектив — каза той и направи знак на Робърт да седне на едно от трите хубави кожени кресла пред бюрото. — Имате ли нещо против, ако се храня, докато разговаряме? Днес не съм обядвал.

— Не ме притеснявате. — Хънтър поклати глава и седна на креслото вляво.

Брадли отхапа огромен залък от сандвича. Върху опаковката покапаха майонеза, кечуп и горчица.

— Тя е много мила, нали? — попита той, докато дъвчеше.

— Моля?

— Алис — поясни прокурорът. — Момичето, което ви изпратих. Готина е, нали? И страхотно умна. Рядко се намира такава комбинация в днешно време. Но да не ви хрумват разни идеи в главата. Тя изобщо не е за вас.

Робърт нищо не каза. Само гледаше как Брадли избърса със салфетка капка горчица от ъгълчето на устата си.

— Е, какво мога да направя за вас, детектив? — продължи прокурорът. — И, моля ви, изразявайте се с цели изречения.

— Ще се опитам. Искам да ви задам няколко въпроса.

Брадли погледна Хънтър. Не очакваше такъв отговор.

— В момента сглобяваме пъзела.

— Добре. Питайте, детектив. — Брадли отново отхапа от сандвича и задъвка с отворена уста.

— Казаха ми, че сте посетили господин Никълсън в дома му преди няколко месеца, след като са му поставили диагнозата.

— Да. Отидох при него след работа. Исках да знае, че ако се нуждае от нещо, може да разчита на мен. Той работи тук двайсет години. Това беше най-малкото, което можех да направя.

— Спомняте ли си точно кога беше това?

Окръжният прокурор отвори бутилка „Доктор Пепър“ и изпи половината на големи глътки.

— Лесно мога да проверя. — Той се втренчи недоверчиво в Хънтър.

— Бихте ли го направили, ако обичате?

Брадли посегна към интеркома на бюрото си.

— Грейс, преди няколко седмици ходих при Дерек Никълсън. Има ли нещо записано в програмата ми? Би ли проверила и да ми кажеш в кой ден е било?

— Разбира се, прокурор Брадли. — Последва кратко мълчание, озвучено от тракане по клавиатура. — Посетили сте господин Никълсън на седми март. След работно време.

— Благодаря, Грейс. — Той кимна на Робърт.

Хънтър си записа в тефтерчето.

— Горе-долу по същото време и някой друг е посетил господин Никълсън в дома му. Знаете ли нещо за това? Дали този човек е от персонала ви, вероятно добър приятел на господин Никълсън?

Брадли се подсмихна.

— Детектив, за мен работят повече от триста прокурори и приблизително още толкова служители на различни длъжности.

— Висок метър и осемдесет, горе-долу на същите години като господин Никълсън, с кестенява коса… Ако е бил някой от канцеларията ви, може да е споменал пред вас за посещението си при господин Никълсън.

— Никой не ми е казвал, че е ходил при Дерек, но мога да разпитам служителите си и да разбера. — Брадли взе писалка и записа нещо на лист хартия. — Дерек беше добър и свестен човек, детектив. Всички се разбираха с него. Съдиите го обичаха. И кръгът му от приятели се простираше извън прокуратурата.

— Разбирам, но ако другият посетител е бил някой от канцеларията ви, бих искал да му задам няколко въпроса.

Брадли го изгледа и после се изсмя подигравателно.

— Искате да кажете, че някой от прокуратурата може да е заподозрян?

— При липсата на информация всеки е заподозрян — отвърна Робърт. — Пише го в наръчника на детектива. Събираме информация и я използваме, за да елиминираме хора от списъка със заподозрените. Такава е процедурата.

— Недейте да хитреете, по дяволите. Тези тъпотии може да са смешни на тъпите ви приятели, но не и на мен. Аз ръководя проклетото разследване, затова по-добре ми покажете малко уважение, защото в противен случай следващата ви работа ще бъде да водите полицейските кучета да се изходят, чувате ли?

— Силно и ясно, но все пак искам да знам дали другият посетител на господин Никълсън е бил някой от Окръжната прокуратура.

— Добре — отвърна Брадли след кратко мълчание. — Ще проверя и ще ви кажа. Има ли още нещо, детектив? — Той погледна часовника си.

— Само още едно. Господин Никълсън споменавал ли ви е, че иска да се помири с някого? Да каже на някого истината за нещо?

В челюстта на Брадли потрепна мускул. Той спря да дъвче.

— Да се помири с някого? Какво искате да кажете?

Хънтър му обясни какво е казала Ейми Даусън.

— И вие мислите, че Дерек е имал предвид човека, който го е посетил преди няколко месеца?

— Възможно е.

Прокурорът избърса устата и ръцете си с нова салфетка, облегна се назад на кожения въртящ се стол и се вгледа в Робърт.

— Дерек не ми е споменавал нищо. Нито че иска да се помирява с някого, нито че трябва да каже на някого истината за нещо.

— Знаете ли какво е имал предвид?

Брадли хвърли поглед към стенния часовник и после отново се обърна към Хънтър.

— Живеем в объркан свят, детектив. Вие най-добре от всички знаете това. Ние, като държавни прокурори, се стремим да изпратим в затвора хората, които не са годни да живеят в него. Работим с доказателства, които ни дават детективи като вас, криминалисти, специалисти, наши следователи, свидетели и така нататък. Но сме и човешки същества и като такива правим грешки. Проблемът е, че поради естеството на работата ни грешките ни имат драматични последици.

Робърт се размърда на мястото си.

— Искате да кажете, че или невинен човек отива в затвора, или виновният излиза на свобода.

— Не е толкова просто, детектив.

— Господин Никълсън допускал ли е такава „грешка“?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Хънтър се наведе напред.

— Не можете или не искате?

Погледът на Брадли се промени и стана по-суров.

— Не мога, защото не знам отговора.

Робърт се вгледа изпитателно в безизразното му лице.

— Мога обаче да ви кажа, че всеки прокурор с дълъг стаж поне веднъж е правил такава грешка. Много пъти съм попадал на обвиняем, който със сигурност е виновен и поради някакъв процедурен пропуск, някой кретен в лабораторията или ченге новобранец, което е объркало нещата при ареста или на местопрестъплението, или е компрометирало веществените доказателства, отрепката е пусната на свобода.

Хънтър беше изпадал в подобно положение много пъти, но знаеше, че и обратното е вярно. Имаше съдебни дела, когато невинен човек отиваше в затвора или по-лошо — получаваше смъртно наказание за нещо, което не беше извършил.

— На всички ни се е случвало, детектив. И Дерек Никълсън не правеше изключение.