Скулптора

12.

Докато слънцето силеше жар от безоблачното синьо небе, климатикът навяваше хладен въздух във вътрешността на сребристата хонда сивик металик, която зави по шосе 105 и се отправи на запад. Пътуването не би трябвало да им отнеме повече от двайсет и пет минути, но Хънтър и Гарсия стояха в задръстване двайсет и пет минути и им оставаха най-малко още двайсет до крайната цел.

Ейми Даусън, болногледачката на Дерек Никълсън през делничните дни, живееше в едноетажна къща с три спални със съпруга си, двете си дъщери, ученички, и шумно кученце на име Кресльо. Домът й беше сгушен в тиха улица зад редица магазини в Ленъкс, Югозападен Лос Анджелис.

Ейми беше наета за болногледачка на Никълсън няколко дни след като му бяха поставили диагнозата.

Когато Карлос най-после зави по улицата на Ейми, термометърът на таблото показваше, че температурата навън е трийсет и един градуса. Той спря и двамата детективи излязоха във влажния и задушен ден. Слънцето пареше лицата им.

Къщата изглеждаше стара. Боята беше избеляла и олющена около первазите на прозорците и предната врата. Оградата от желязна мрежа, опасваща имота, беше ръждясала и огъната на места. Малкият преден двор определено се нуждаеше от внимание.

Робърт почука три пъти и веднага беше поздравен от лай някъде навътре в къщата. Не силен, ожесточен лай, който би уплашил крадец, а писклив и досаден, от който за няколко минути може да те заболи главата. А Хънтър вече го болеше.

— Млъкни, Кресльо — извика отвътре женски глас и кучето с нежелание млъкна. Чернокожа жена с овално лице, котешки очи и коса, сплетена на множество плитчици, отвори вратата. Беше висока метър шейсет и осем и пълното й тяло опъваше тънкия плат на лятната й рокля. Ейми беше на петдесет и две, но лицето й вече носеше отпечатъците на човек, който е живял по-дълго и е видял много страдание.

— Госпожа Даусън?

— Да? — Тя присви очи зад очилата за четене. — А, вие трябва да сте полицаят, който се обади. — Гласът й беше дрезгав, но любезен.

— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.

Ейми погледна документите им, усмихна се учтиво и отвори широко вратата.

— Моля, влезте.

Те влязоха и кучето отново започна да лае под масата.

— Няма да повтарям, Кресльо. Млъкни и отиди там. — Тя посочи врата в отсрещния край на всекидневната и кучето мина през нея и изчезна в малък коридор. От кухнята се разнасяше ароматът на току-що изпечен кейк. — Моля, седнете. — Ейми ги насочи към малката и тъмна всекидневна. Двамата детективи се настаниха на ментовозеления диван, а тя седна на креслото срещу тях. — Желаете ли студен чай? — предложи Ейми. — Тук е много топло.

— Би било чудесно — отговори Хънтър. — Много ви благодаря.

Тя отиде в кухнята и след няколко минути се върна с поднос, на който имаше алуминиев термос и три чаши.

— Не мога да повярвам, че някой е искал да стори зло на господин Никълсън — каза Ейми, докато сервираше чая. В думите й прозвуча тъга.

— Много съжаляваме за случилото се, госпожо Даусън.

— Моля, наричайте ме Ейми. — Тя се усмихна вяло на двамата детективи.

Робърт отвърна на усмивката й.

— Признателни сме ти, че отделяш време да разговаряш с нас, Ейми.

Тя се загледа в чашата си.

— Кой би искал да нарани умиращ пациент? Това е лудост. — Очите й срещнаха погледа на Хънтър. — Казаха ми, че не е било обир.

— Не — отговори той.

— Господин Никълсън беше много добър и мил човек. Знам, че сега е в много по-добри ръце. — Ейми погледна към тавана. — Мир на душата му.

Робърт не беше изненадан, че Ейми не е обезумяла от скръб. Не й бяха казали зловещите подробности на престъплението. Хънтър беше проверил миналото й. Тя беше медицинска сестра от двайсет и седем години, осемнайсет от които посветени на пациенти с някаква форма на терминален стадий на рак. Ейми се стараеше да върши възможно най-добре работата си, но всичките й пациенти неизбежно умираха. Тя беше свикнала със смъртта и отдавна се бе научила да владее чувствата си.

— Ти си гледала господин Никълсън в делничните дни, нали? — попита Гарсия.

— Да, от понеделник до петък.

— Мелинда Уолис, която те заместваше през почивните дни, същата стая ли използваше?

Ейми поклати глава.

— Не, не. Мел използваше къщата за гости над гаража, а аз — стаята за гости в къщата, през две врати от стаята на господин Никълсън.

— Казаха ни, че дъщерите на господин Никълсън са го посещавали всеки ден.

— Да, най-малко за два часа. Понякога сутрин, друг път следобед или вечер.

— Господин Никълсън имаше ли други посетители напоследък?

— Не напоследък.

— А по-рано? — настоя Карлос.

Ейми се замисли.

— Когато започнах да работя при него, да. Спомням си само две отделни посещения през първите ми няколко седмици в къщата. Но щом започнаха да се проявяват най-тежките симптоми, вече не идваше никой. Предимно защото господин Никълсън не искаше да вижда никого. Не желаеше да го виждат в това състояние. Той беше много горд човек.

— Можеш ли да ни кажеш нещо повече за посетителите? Знаеш ли кои бяха?

— Не, но приличаха на адвокати. Имаха много хубави костюми. Вероятно бяха негови колеги.

— Спомняш ли си за какво разговаряха?

Ейми погледна възмутено Гарсия.

— Не бях в стаята и не подслушвам чужди разговори.

— Извинявам се, съвсем не исках да кажа това — веднага се оправда той. — Само се питах дали господин Никълсън не е споменал нещо.

Тя му се усмихна едва-едва, приемайки извинението.

— Истината е, че не се говори много, когато хората отиват да видят болни от рак пациенти. Колкото и да са разговорливи, обикновено губят дар слово, щом видят какво е причинила болестта на приятеля или близкия им. Стоят и мълчат и се опитват да изглеждат силни. Трудно е да намериш думи, когато знаеш, че някой умира.

Хънтър не каза нищо, но отлично знаеше какво има предвид Ейми Даусън. Той беше само на седем, когато на майка му поставиха диагноза мултиформен глиобластом — най-агресивният вид първичен рак на мозъка. Когато лекарите го откриха, туморът вече беше твърде напреднал. За няколко седмици тя се превърна от усмихната, изпълнена с жизненост майка в неузнаваем скелет от кожа и кости. Робърт никога нямаше да забрави как баща му стоеше до леглото й с насълзени очи, без да е в състояние да пророни нито дума. Нямаше какво да каже.

— Спомняш ли си имената им? — настоя Гарсия.

Ейми се замисли напрегнато.

— Паметта ми вече не е много силна, но си спомням, че първият посетител ми се стори важен човек. Дойде с голям мерцедес и шофьор.

— Можеш ли да го опишеш?

Тя наклони глава на една страна.

— По-възрастен, нисък и набит мъж със закръглени бузи. Не много висок, но добре облечен. Обичаше да ръкомаха.

— Окръжният прокурор Брадли? — предположи Карлос и погледна партньора си, който кимна в знак на съгласие.

— Да — леко се усмихна Ейми. — Така се казваше, Брадли.

— Ами вторият посетител? Спомняш ли си нещо за него?

Тя се замисли.

— По-слаб и по-висок. — Тя погледна Хънтър. — Висок горе-долу колкото теб. И на същите години. Много привлекателен. С хубави тъмнокафяви очи.

Гарсия си водеше записки.

— Нещо друго, което да си спомняш за него?

— Мисля, че името му беше кратко. Нещо като Бен, Дан или Том. — Ейми се поколеба и си пое дъх. — Да, нещо такова, но не съм сигурна.

— Ейми — каза Робърт, наведе се напред и остави празната си чаша на масичката за кафе между тях. — Убеден съм, че ти и господин Никълсън сте разговаряли, особено след като си прекарала толкова много време с него.

— Понякога, в началото — призна тя. — Но докато седмиците минаваха, дишането му се затрудни. Полагаше усилия да говори. Разговаряхме съвсем малко.

Хънтър кимна.

— Каза ли ти нещо, което мислиш, че може да ни помогне? Нещо за живота си? Или за някое от делата си? Нещо за някого?

Жената се намръщи и поклати глава.

— Аз му бях само болногледачка. Защо ще се доверява точно на мен?

— През последните няколко седмици ти си прекарала с него повече време от всеки друг. Дори от дъщерите му. Нищо ли не се сещаш?

Робърт разбираше вродената потребност на човешките същества да разговарят. Говоренето има пречистващ душата ефект и тази необходимост се засилва изключително много, когато човек е сигурен, че умира. Тъй като беше прекарала много време с Дерек Никълсън и се бе грижила за него, Ейми Даусън вероятно му се беше струвала като най-стар и добър приятел. Човек, с когото може да говори. И на когото може да се довери.

Ейми отмести поглед и се загледа през прозореца вдясно от Хънтър.

— Веднъж той каза нещо, което ме накара да се зачудя.

— Какво?

Очите й останаха приковани в прозореца.

— Каза, че животът е странно нещо. Няма значение колко добрини си направил, нито на колко хора си помогнал. Грешките ти те измъчват до последния ден.

Детективите не казаха нищо.

— Отвърнах, че всеки прави грешки. Той се усмихна и рече, че знае. И после добави нещо за помирение с Бога и да каже истината на някого.

— Истината за какво? — попита Гарсия, премествайки се на ръба на дивана.

— Не каза. И аз не попитах. Не беше моя работа. Но със сигурност го измъчваше. Искаше да изчисти съвестта си, преди да стане късно.