Скулптора

111.

Хънтър не отиде в Помона. В последната минута реши да последва предчувствието си. След разговора с Гарсия той го следваше от два часа. Предчувствието го заведе първо в Удланд Хилс в югозападната част на долината Сан Фернандо и после на територията на порутена сграда в края на парк „Канога“.

Времето отново се беше променило и той долови мириса на дъжд във въздуха. Спря колата така, че да не се вижда, и предпазливо продължи пеша. Под прикритието на нощния мрак измина разстоянието за четири минути.

Мина през разнебитена желязна порта, която водеше към обрасъл с плевели бетонен двор на мрачна индустриална сграда. Приличаше на изоставен, средно голям склад или депо, но отвън стените изглеждаха все още солидни. Няколкото прозорци, които видя, бяха строшени, но се намираха високо, до покрива с кула на сградата — твърде високо, за да се покатери без стълба.

Робърт се скри зад ръждясал контейнер за отпадъци и наблюдава сградата няколко минути, но не забеляза движение. Продължи да обикаля постройката от безопасно разстояние. Когато стигна до задната страна, видя черен пикап. Същият, който беше следил цял ден.

Всичко изглеждаше абсолютно неподвижно.

Робърт се промъкна, като се движеше тихо и използваше сенките за прикритие.

Едва когато стигна до пикапа, различи очертанията на тъмен вход, широк два метра, в задната стена на сградата. Големите плъзгащи се метални врати бяха открехнати и пролуката беше достатъчно голяма, за да може Хънтър да се провре, без да ги разтваря по-широко. Това беше предимство, защото се съмняваше, че ръждясалият плъзгащ се механизъм ще бъде безшумен.

Влезе вътре, спря и се ослуша. Единствената светлина идваше през разбитите прозорци на тавана, но не беше достатъчна, за да го упъти в безлунната нощ. Мястото миришеше на урина и гнило. Въздухът беше спарен и тежък и дращеше гърлото и ноздрите му всеки път, когато го вдишаше.

Робърт не чу никакъв звук и реши да запали фенерчето си. Щракна го и видя, че се намира в стая двайсетина квадратни метра със стоманена врата в средата на стената срещу него. Повърхността й беше сива и нашарена с петна. На бетонния под бяха разпръснати празни бутилки, използвани презервативи, счупени стъкла, изхвърлени спринцовки и други боклуци, оставени от бездомници и наркомани. Хънтър бавно се приближи до металната врата, като внимаваше да не стъпи в отпадъците. И тази врата беше отключена, но този път трябваше да я отвори по-широко, за да се вмъкне. Сега видя бледа бяла светлина, проникваща някъде отвъд вратата.

Той угаси фенерчето, даде малко време на очите си да привикнат със сумрака, извади пистолета си „Хеклер и Кох USP“ четирийсет и пети калибър и се приготви да бутне вратата. И в същия миг чу бръмченето на нещо, което звучеше като малък верижен трион или електрически кухненски нож за рязане на месо, последвано от ужасен вик на мъж, разнасящ се от съседната стая.

Играта свърши. Край на потайното промъкване.

Хънтър отвори вратата, насочи пистолета и влезе. Стаята беше по-голяма от предишната. Бледата светлина идваше от два захранвани с батерии лампиона, поставени на метър от отсрещната стена и на метър и половина една от друга. Между тях имаше метален болничен стол. Голият човек на него беше завързан за глезените и китките. Мъж на петдесет и няколко години, със закръглени бузи, заострена брадичка и буйна прошарена коса. Той вдигна глава и тъжните му, умоляващи очи срещнаха погледа на Робърт.

След няколко секунди Хънтър го позна. Бяха се виждали най-малко веднъж. Робърт беше сигурен, че е било на някакво светско събитие, вероятно на церемонията за връчване на наградите „Пурпурно сърце“ на полицията миналата година. Името му беше Скот Брадли, най-малкият брат на окръжния прокурор Дуейн Брадли. По-лошото обаче беше, че Хънтър познаваше и човека, който стоеше зад стола и държеше електрически кухненски нож за рязане на месо.

Въпреки подозренията си пак не можеше да повярва на очите си.