Скулптора

39.

Беше сутрин, но никой не се съмняваше, че днес ще бъде поредният зноен летен ден. Ясното синьо небе се съчетаваше с ярка, пареща светлина и макар че още беше рано, горещината вече беше потискаща. Климатикът в колата на Гарсия работеше на пълни обороти, докато двамата с Хънтър отиваха към Института по съдебна медицина. Доктор Хоув беше приключила с аутопсията на Андрю Насхорн.

Робърт седеше мълчаливо, отпуснал лакът на дръжката на вратата и подпрял с юмрук брадичката си. Макар че сякаш наблюдаваше какофонията на сутрешното движение по улиците, мислите му бяха другаде. Силните думи на Оливия още отекваха в ушите му. Отлично разбираше терзанията на двете сестри.

Само няколко седмици, след като Хънтър получи докторската си степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология, баща му, който работеше като пазач на филиал на „Банк ъв Америка“ в центъра на града, беше прострелян в гърдите по време на катастрофално объркал се обир. Бори се за живота си дванайсет седмици в кома. И Робърт непрекъснато седеше до него, и вярваше, че присъствието му, гласът му или може би докосването му ще помогнат на баща му да намери сили да се съвземе, но грешеше.

Въпреки че двама от крадците бяха застреляни в банката, другите трима от бандата успяха да избягат. Така и не бяха заловени.

Горчивият вкус, че убийците на баща му не са изправени пред правосъдието, не изчезна от устата му. И тази мисъл поддържаше болката жива година след година. Той не искаше същото да се случи и на Оливия и Алисън Никълсън.

— Всичко наред ли е? — попита Карлос, изтръгвайки го от мислите му.

Хънтър откъсна очи от уличното движение навън едва след няколко секунди и погледна партньора си.

— Да, да. Аз само бях…

— Някъде другаде? — Приятелят му кимна. — Знам. — Той се усмихна и остави мигът да премине. — Колкото по-дълго стои на местопрестъплението убиецът, толкова по-голям е рискът да бъде заловен, затова мисля, че не би останал нито секунда повече, отколкото е необходимо.

Робърт се съгласи.

— Но скулптурите и фигурите от сенки не са работа на начинаещ. Не съм виждал такова сложно нещо. Убиецът не е отрязал и изкривил части на тялото само с надеждата, че ги е направил правилно от първия път, а се е упражнявал, при това много.

— Несъмнено.

— Какво е използвал? Чучела?

— Всичко, Карлос. Може да е направил модели от тел или папиемаше и да е използвал дори обикновена кукла с подвижни гумени ръце и крака, каквито можеш да намериш във всеки квартален магазин.

— Значи си седи вкъщи и си играе с кукли, а после излиза и разкъсва жертвите си. Този град е откачен, да знаеш.

— Целият свят е откачен — поправи го Хънтър.

— Най-после дойде досието на Андрю Насхорн. На задната седалка е. — Гарсия бързо обърна глава назад.

— Прочете ли го?

— Да. Прилича на всяко друго досие на детектив, което съм виждал. Насхорн е роден в Ел Гранада, окръг Сан Матео, Северна Калифорния, където е живял до дванайсетата или тринайсетата си година. След това родителите му се преместили в Лос Анджелис. Баща му бил счетоводител и му предложили по-хубава работа там. Майка му била набожна домакиня.

Спряха на червен светофар. Робърт се пресегна и взе досието от задната седалка.

— Насхорн е бил обикновен ученик — продължи Карлос. — Нито най-добрият, нито най-лошият. Живеел в Мейуд, но ходел в гимназията в Бел. Не кандидатствал в колеж. Работил различни неща няколко години след като завършил гимназия, и после решил да се присъедини към силите на реда. След известно време станал детектив.

— След дванайсет години — уточни Хънтър, докато четеше досието. — Четири пъти са го късали на изпита.

— Вдовец е. Няма деца.

Робърт кимна и добави:

— Оженил се на двайсет и шест. Съпругата му починала три години по-късно.

— Да, прочетох. Някакво странно заболяване на сърцето, от което не знаели, че страда.

— Кардиомиопатия. Заболяване на мускула на сърцето. Андрю не се е оженил повторно.

— Доколкото разбирам, той е бил добро ченге — отбеляза Гарсия, смени скоростта и зави наляво по Норт Мишън Роуд. — Докато е бил детектив, е изпратил много отрепки в затвора. И после му се случило онова, от което се страхува всяко ченге. Простреляли го, докато бил на работа и преследвал някакъв дребен уличен крадец в Ингълуд. — Той поклати глава. — Горкият. В Бразилия биха казали, че е роден със задника нагоре към слънцето, посипан с лютив пипер.

Карлос беше роден в Сао Паоло, Бразилия. Беше син на бразилец, федерален агент, и американка, учителка по история. Гарсия и майка му се бяха преместили в Лос Анджелис, когато той беше само на десет години, след като бракът на родителите му се беше разпаднал. Въпреки че бе живял в Съединените щати през по-голямата част от живота си, говореше португалски като истински бразилец и посещаваше страната през няколко години.

Робърт погледна партньора си и се намръщи.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че си роден без късмет, и мисля, че е подходящо за случая с Насхорн.

— А какво биха казали бразилците, ако мислят, че някой е роден с късмет? Че е роден със задника нагоре към луната, посипан със захар?

— Точно така — смаяно потвърди Гарсия.

— Шегуваш се.

— Не, преводът е много точен.

— Интересна аналогия — подхвърли Хънтър. Следващите няколко страници в досието на Насхорн бяха резюмета на последните му разследвания.

— Шефът му каза, че Насхорн е бил човек на навиците си — продължи Карлос. — Винаги взимал отпуска по едно и също време в годината — първите дни на лятото — две седмици сам в морето, на риболов. Използвал всичките си спестявания да купи лодката. Според шефа му лодката била планът за пенсиониране на Насхорн.

— Няма приятелка, нито партньор — прочете от досието Робърт. — Най-близките му роднини са чичо и леля, които живеят в Ел Гранада.

— Да. Шефът му ще се свърже с тях.

Хънтър провери в досието за домашния адрес на Насхорн — апартамент в Източен Лос Анджелис. Сутринта там вече бяха отишли екип криминалисти. Не бяха намерили мобилен телефон, компютър, тефтерче с адреси, дневник или нещо от този вид в лодката на Насхорн и според шефа му и на бюрото нямало нищо. В твърдия диск на компютъра му нямаше лични файлове. Проверяваха служебните му имейли. Робърт се надяваше, че от претърсването на апартамента ще изскочи нещо. Той затвори досието и го върна на задната седалка. Гарсия спря на паркинга на Института по съдебна медицина.