Скулптора

105.

Минаваше десет вечерта, когато Хънтър се прибра в апартамента си. Сънят не дойде. Мозъкът му не искаше да изключи. Вместо да го насилва, Робърт извади кутията със снимките, които беше взел от жилището на Литълуд, и ги разпръсна на пода на всекидневната. Съпостави ги със сватбения портрет на Никълсън, който Алисън му беше дала. Вече знаеше, че жертвите са се познавали, но ако Дерек Никълсън беше на някоя от снимките, някъде там можеше да е и липсващият четвърти член на групата.

Хънтър стоя на колене и с лупа в ръка един час, но не откри нищо. Почувства умора. Очите му пареха от изтощение и вратът и раменете го боляха. Мозъкът му обаче не искаше да се откаже.

Той чу, че мъжът и жената в съседния апартамент се връщат след поредната пиянска нощ, блъскат вратите и фъфлят.

— Трябва да си намеря нови съседи — подсмихна се Робърт и насочи вниманието си към снимките на фигурите от сенки. Цялата информация, която беше събрал през последните няколко часа, се въртеше в главата му.

Оттатък стената започна кикотене и пъшкане.

— О, не, не! — прошепна Хънтър. — Моля ви, не във всекидневната.

Пъшкането се засили.

— По дяволите! — Робърт знаеше, че скоро ще започне блъскането по стената. Погледът му се върна на снимките на пода.

Колкото повече мислеше за случая, толкова по-убедителна логика виждаше. Никълсън, Насхорн, Литълуд и четвъртият член на групата бяха нападнали сексуално някоя жена. Можеше да е Рокси, момичето, за което им беше разказала Джуд, или някоя друга улична проститутка. Но какво се беше случило с жертвата им? Дали нападението се беше объркало ужасно? Мъртва ли беше тя?

Силният шум в съседния апартамент вече не го безпокоеше. Хънтър се беше изолирал в свой свят и си припомняше всяка информация, свързана със случая.

Беше толкова погълнат от мислите си, че едва след няколко секунди чу, че телефонът звъни. Робърт примига два пъти и огледа стаята, сякаш беше дезориентиран. Мобилният му телефон беше на масата, до компютъра и принтера. Телефонът иззвъня отново и той го отвори и погледна екранчето.

— Детектив Хънтър.

— Детектив, Джуд е. Разговаряхме по-рано тази вечер.

— Да, разбира се. — Беше изненадан, но не го показа.

— Извинявайте, че ви търся толкова късно, но си спомних нещо. Мислех да ви се обадя утре, но се измъчвам и не можах да заспя. Вие казахте, че ако си спомня нещо друго, може да ви се обадя по всяко време.

— Да, няма никакъв проблем — отговори Хънтър и погледна часовника си. — Какво си спомнихте?

— Име.

Робърт се напрегна.

— На четвъртия член на групата?

— Не. Казах ви, че не чух имената на другите онази нощ. Спомних си името на детето на Рокси — след кратко мълчание добави Джуд. — Тя го спомена един-два пъти.

Джуд му каза името и Хънтър се намръщи. Беше необикновено, но в същото време звучеше познато.

Жената затвори, доволна, че се е обадила. Надяваше се, че сега съзнанието й ще се освободи и ще й позволи да поспи.

Робърт остави телефона на масата. Името, което Джуд му беше казала, се въртеше в главата му. Той реши да го провери в базата с данни на лосанджелиската полиция. Може би затова му звучеше смътно познато.

Включи лаптопа си и докато го чакаше да зареди, погледът му отново се отправи към снимките и листовете на пода. Изведнъж се сепна.

Не беше необходимо да търси в базата данни на полицията. Спомни си къде е чувал името.