Скулптора

8.

Вместо да играе волейбол на плажа или да гледа мача на „Лейкърс“, Хънтър прекара остатъка от деня, като внимателно разглеждаше снимките от местопрестъплението. През цялото време в главата му се въртеше един въпрос:

Какво означава скулптурата, по дяволите?

Той реши отново да отиде в дома на Дерек Никълсън.

Трупът и зловещата скулптура бяха закарани в лабораторията по патоанатомия. Останала беше само една тъжна и безжизнена къща, изпълнена с тъга, скръб и страх. Свидетелствата за последните часове от живота на Дерек Никълсън бяха разплискани по стените на стаята му и говореха само за едно — невъобразима болка.

Робърт се загледа в съобщението, което убиецът беше оставил на стената, и в душата му се отвори тъмна празнота. Убиецът беше отнел живота на Дерек Никълсън и наред с това бе съсипал живота на още трима души — двете дъщери на прокурора и младата болногледачка.

Криминалистите бяха снели отпечатъци от най-малко четири човека, но анализът щеше да отнеме един-два дни. Освен това бяха събрали няколко косъма и проби от тъкани от стаята на горния етаж. След часове на търсене не бяха открили нищо в задния двор и по решетката на външната стена на стаята на жертвата. Нямаше следи от проникване с взлом — счупени прозорци, повредени резета или разбити ключалки, но Мелинда Уолис не си спомняше дали е заключила задната врата. Два прозореца на долния етаж бяха оставени отворени през нощта и вратата на балкона на стаята на господин Никълсън беше открехната.

Хънтър се бе опитал да разговаря с младата болногледачка, но Гарсия беше прав, че тя се е затворила психически. Съзнанието й се мъчеше да преодолее шока от намирането на трупа на Дерек Никълсън в стая, обляна в кръв, но най-вече правеше всичко възможно да я предпази от мисълта, че е била на косъм от смъртта.

Детективът огледа стаята горе, търсейки улики, които може да е пропуснал. Не откри нищо, но жестокостта на престъплението продължаваше да го безпокои. Убиецът сякаш нарочно беше разплискал кръв из цялата стая.

Съобщението, написано на стената, не влизаше в първоначалния план, а беше акт на нагло предизвикателство в последния момент. Сцената приличаше на витрина на гнева и безумието на извършителя и тревожеше Робърт.

Беше се свечерило, когато той се върна в апартамента си. Затвори вратата и уморено се облегна на нея. Очите му претърсиха мрака и самотната всекидневна, а умът му обсъди дали е добра идея да остане там тази вечер.

Хънтър живееше сам. Нямаше съпруга или приятели. Не се беше женил и интимните му връзки не продължаваха дълго. Напрежението от работата и всеотдайността, която изискваше, изглеждаха твърде много за разбиране от страна на повечето жени. Робърт обаче нямаше нищо против да бъде сам. Животът на самотник изобщо не го притесняваше. Но след като прекарваше по-голямата част от деня обграден от смърт и стени, изпръскани с кръв, самотата в малкия апартамент му се струваше потискаща.

Нощният живот в Лос Анджелис е един от най-оживените и вълнуващите в света, с богат избор между луксозни и модни нощни клубове, посещавани от знаменитости, до тематични барове и мрачни, мръсни заведения, където ходеха различни извратеняци. В каквото и настроение да си, със сигурност ще намериш подходящо място в Лос Анджелис.

Хънтър отиде в рок бара „Джей“, който се намираше само на две пресечки от дома му. Това беше една от любимите му кръчми, с различни видове превъзходно шотландско уиски, джубокс, пълен с рок музика, и дружелюбен, пъргав персонал.

Робърт седна до бара и си поръча двойно дванайсетгодишно „Глендронах“ с две кубчета лед. Малцовото уиски беше най-голямата му страст и макар че беше прекалявал няколко пъти, умееше да оценява аромата и качеството му, вместо само да се напие.

Хънтър отпи малка глътка и остави приятният вкус на лешник и дъб да проникне в устата му. В бара имаше много клиенти и след онова, което беше видял през деня, се зарадва, че е сред хора, които се смеят и забавляват.

Около масата най-близо до него седяха четири жени и обсъждаха най-тъпите реплики за сваляне, които им бяха отправяли.

— Една вечер бях в бар в Санта Моника — каза блондинка с къса коса — и до мен се приближи плешив мъж и рече: „Бейби, не съм Фред Флинтстоун, но мога да ти предложа Бедрок“ — произнесе тя с плътен глас.

Последваха две секунди стъписано мълчание и после жените избухнаха в силен смях.

— Супер тъпо — възкликна най-младата. — Но аз ще ви кажа нещо още по-тъпо. Миналата седмица бях на Сънсет Булевард и един тип дойде при мен посред бял ден и изтърси: „Сладурче, сигурно името ти е Жилет, защото ти си най-доброто за един мъж.“

Жените отново се засмяха.

— Да, това определено заслужава златния медал — каза дългокоса брюнетка. — Не бях чувала такава тъпотия.

Робърт се подсмихна: беше съгласен с нея. Усмихна се за пръв път през деня.

— Още едно? — попита Емилио, младият барман от Пуерто Рико, и кимна към празната чаша на Хънтър.

Робърт насочи вниманието си към него и после към чашата. Чувстваше се уморен, но знаеше, че ако се прибере вкъщи, няма да заспи. И без това спеше малко. Безсънието му се грижеше за това.

— Разбира се, защо не.

Емилио му наля още едно двойно уиски и пусна кубче лед в чашата. Хънтър го наблюдаваше как се напука, когато падна в светлокафявата течност. Мъжът в износен сив костюм, който седеше в края на бара, се закашля гърлено като стар пушач и мислите на Робърт се върнаха към Дерек Никълсън. Защо беше убит човек, болен от рак на белите дробове? Някой, вече осъден на мъчителна смърт? Оставаха му още един-два месеца най-много и ракът и без това щеше да го довърши. Убиецът обаче не искаше да става така, а той да нанесе фаталния удар. Да гледа жертвата в очите, докато Никълсън умира. Да си играе на Господ.

Хънтър отпи от уискито и затвори очи. Имаше лошо предчувствие за случая.