Скулптора

59.

Алис Бомонт се отчайваше все повече. Цял ден беше търсила изображения в интернет и чакаше от калифорнийския щатски затвор в Ланкастър да й изпратят информацията, която искаше. Въпреки множеството телефонни обаждания и настойчиви искания те сякаш не бързаха да услужат.

Издирването й стигаше до задънена улица всеки път. Тя прекара часове, преглеждайки уебсайтове за митология и култове, но не откри нищо ново към онова, което вече беше намерила.

Не обичаше да седи със скръстени ръце и да чака някой друг да свърши работата й. Трябваше да върши нещо и й писна да чака.

Пътуването от сградата на Главното управление на полицията до калифорнийския щатски затвор в Ланкастър й отне малко повече от два часа. Беше се обадила на окръжния прокурор Брадли и му бе обяснила какво иска. След още две телефонни обаждания и по-малко от петнайсет минути той уреди всичко. Директорът на затвора Клейтън Лейвър каза, че Алис може да отиде да вземе данните, които й трябват. Можели да го направят и те, но нямали достатъчно персонал и средства, и били преуморени, и вероятно щели да минат още два-три дни.

Алис спря на втория от двата големи паркинга за посетители и отиде в приемната. Посрещна я полицай Джулиан Хийли, грамаден чернокож мъж с телосложение на бик, висок метър и деветдесет.

— Директорът Лейвър се извинява — каза той с трудно определим южняшки акцент. Удължаваше и провлачваше гласните и говореше лениво, сякаш трябва да полага огромни усилия да говори бързо. — Той има друга работа в момента и не може да се срещне с вас. Каза ми да ви заведа там, където искате да отидете. — Хийли се усмихна и бавно огледа Алис, която беше с тъмносин делови костюм и светлосива копринена блуза. Най-горното й копче беше разкопчано и се виждаха шията й и изящна верижка от бяло злато с диамантен медальон. — Ще трябва да закопчеете догоре блузата си. Предлагам да закопчеете и сакото си.

— Тук е горещо като в Африка — каза тя и му даде чантата си за проверка.

— Това е нищо в сравнение с жегата, която ще почувствате, ако затворниците видят вас и тънката ви блуза. — Той погледна обувките й. — Добре, че не носите отворени на пръстите обувки.

— Какъв е проблемът с отворените на пръстите обувки?

— Ще се изумите, ако знаете колко много затворници си падат по женски крака, особено по пръстите. Още повече, ако са с лакирани в червено нокти. Това ги подлудява. Все едно сте гола. За да избегнем взрив на либидото, не позволяваме на посетителите да носят обувки, които разкриват пръстите.

Алис не знаеше какво да каже и затова замълча.

— Тук пише, че искате да видите библиотеката ни — продължи Хийли, четейки от листа в ръцете си.

— Да.

— Имате ли някаква определена причина?

Тя го погледна.

— Не е моя работа, нали? — усмихна се той. — Добре. Елате с мен.

Хийли изведе Алис от приемната за посетители. Минаха през задната врата и тръгнаха по трилентов път. Сега се намираха в затворническия комплекс. Северната стена покрай тях се простираше на осемстотин метра и имаше кули с въоръжени до зъби пазачи на всеки двеста метра. Затворът в Ланкастър беше предназначен за две хиляди и триста души по проект, но обитателите на институцията бяха два пъти повече. Имаше затворници ниво-1 и ниво-4 — с максимално строга охрана, най-високото ниво в калифорнийските затвори след осъдените на смърт. Охраната в „Ланкастър“ беше много сериозна.

Хийли и Алис стигнаха до първата сграда в комплекса — правоъгълен блок от стомана и бетон, висок два етажа. Хийли прокара картата си през процепа на вратата и въведе осемцифрен код. Тежката метална врата забръмча силно, изщрака и се отвори. Вътре имаше още въоръжени пазачи. Всичките бяха с телосложение, което би издържало на земетресение от осма степен, и се движеха безшумно. Хийли кимаше леко на всеки. Излязоха от първия блок и продължиха по алея на открито.

— Библиотеката е в мазето на сграда Е — обясни Хийли. — Има много по-бърз път дотам, но това означава да минем през вътрешността, а там ще има затворници. Опитвам се да улесня нещата и за двама ни.

Вървяха три минути. Стигнаха до сграда Е и Хийли отново използва картата си и код, за да отвори тежката врата. Единствената светлина вътре идваше от продълговати флуоресцентни крушки в метални решетки, монтирани на тавана. Завиха наляво по дълъг коридор. Затворник в оранжев работен комбинезон миеше с парцал пода до стълбището. Загорелите му от слънцето мускулести ръце бяха покрити с татуировки и белези. Той спря и се отдръпна встрани, за да минат Хийли и Алис. Коридорът блестеше от чистота и тя се запита дали затворникът не се връща и не го мие отново и отново, повтаряйки процеса от изгрев до залез-слънце.

— Внимавай с пода, шефе. Хлъзгаво е — каза той, навел глава.

Библиотеката беше по-голяма, отколкото очакваше Алис, и заемаше цялото мазе. Хийли кимна на въоръжения пазач на вратата и заведе Алис в малка странична стая.

— Моля, седнете, докато доведа библиотекаря. Той ще ви помогне с всичко, което ви трябва.