Скулптора

55.

Карлос извади друг доклад от втората папка и го даде на партньора си.

— Списъкът с посетителите в затвора на Сандс е доста внушителен. Имал е четири посещения годишно през първите шест години на присъдата си, всичките от един човек.

Робърт прегледа доклада.

— Майка му.

— Да. Баща му не го е посетил нито веднъж, но това не е изненадващо, като се има предвид какви са били отношенията им. През останалите три и половина години от престоя си в затвора Сандс не е имал посещения.

— Не е бил много популярен, а?

— Не. Единственият му приятел бил Ортега, а той бил в „Сан Куентин“.

— Съкилийници? — попита Хънтър.

— Да, неумолим тип на име Гури Красники — отговори Алис.

— Албанец, водач на голяма престъпна организация — каза Робърт. — Чувал съм за него.

— Същият.

Гарсия се подсмихна.

— Имаме по-голям шанс да стъпим върху фъшкия от еднорог, докато излизаме от кабинета, отколкото да накараме албански престъпен бос да проговори.

Хънтър знаеше, че партньорът му е прав.

— Сандс получил двоен удар през шестата си година в затвора — продължи Алис. — Първо, смъртната присъда на Ортега била изпълнена и той бил екзекутиран със смъртоносна инжекция след шестнайсет години затвор. Шест месеца по-късно майката на Сандс починала от мозъчна аневризма. Затова посещенията са спрели. Разрешили му да отиде на погребението й със засилена полицейска охрана. Присъствали само десет души. Той не проронил нито дума на баща си. И очевидно не показал никакви чувства. Не пролял нито една сълза.

Робърт не се изненада. Кен Сандс беше известен като кораво момче, а за коравите момчета гордостта е всичко. Той никога не би доставил на баща си и на пазачите от затвора удоволствието да го видят, че плаче или страда за мъртвата си майка. Ако е плакал, го е направил сам в килията.

Гарсия стана и се приближи до средата на кабинета.

— Всичко това е много интересно, но не толкова, колкото следващата част. — Той кимна към доклада в ръцете си. — Знаеш, че като изправителна институция щатският затвор организира курсове, изучаване на занаяти и работа на затворниците, когато е възможно. Наричат го „Образователна професионална програма“ и според изявлението за мисията й тя е създадена, за да насърчава производителността, отговорността и самоусъвършенстването на затворниците. Обаче никога не постига целите си.

— Добре. — Хънтър скръсти ръце.

— Ако пожелаят и ако ги одобрят, някои затворници може да се обучават дистанционно. Няколко американски университета са се включили в програмата и предлагат на затворниците богат избор от специалности.

— Сандс се записал за някой от курсовете — заключи Робърт.

— Два курса и е взел две специалности, докато е бил зад решетките.

Хънтър повдигна вежди.

— Изкарал е курс по психология в Колежа за изящни изкуства и науки, част от Американския университет във Вашингтон, окръг Колумбия, и… — Карлос погледна Алис, засилвайки напрежението, — грижи за пациенти от Масачузетския университет. Не е необходимо да имаш практически опит с пациенти, за да завършиш, но курсът му е позволил да поиска учебници по медицина, каквито няма в затворническата библиотека.

Робърт почувства вълнение.

— Нали си спомняш, когато казах, че оценките на Сандс в училище са били много по-добри от онези, които биха могли да се очакват от ученик с престъпни наклонности?

— Да.

— Завършил с отличие и двата курса. Има почетна грамота за специалността психология и отлични оценки през целия курс за болногледач. — Алис започна да си играе със сребърната гривна с амулет на дясната си китка. — Ако това са медицинските познания, които търсим, Сандс определено отговаря на профила. — Тя отпи от кафето си, без да откъсва поглед от Хънтър. — Но и това не е всичко…

Робърт погледна въпросително партньора си.

— Затворниците много рядко прекарват в почивка свободното си време — прочете Гарсия, докато се връщаше при бюрото си. — Всички се насърчават да правят нещо полезно с времето си — да четат, да рисуват и така нататък. Щатският калифорнийски затвор в Ланкастър организира „усъвършенстващи личността занимания“. Сандс е чел много и редовно е взимал книги от библиотеката.

— Проблемът е, че каталогът с книгите на библиотеката не е качен в интернет — включи се Алис. — И откровено казано, не съм изненадана. Това обаче означава, че няма как да получа списъка, като хакна системата, защото тя не съществува в електронна форма. Трябва да чакаме, докато ни го изпратят от „Ланкастър“.

— Освен това Сандс е прекарвал и много време в спортния салон — добави Гарсия, четейки от записките си. — Но когато не четял и не учел за курсовете чрез кореспонденция, той се занимавал с хобито си, с което се захванал в затвора.

— И какво е хобито? — Хънтър отиде до охладителя за вода и си напълни една чаша.

— Изкуство.

— Да, но не рисуване — вметна Алис. Поведението й подтикна Робърт да отгатне.

— Скулптура — рече той.

Карлос и Алис кимнаха.

Робърт сдържаше вълнението си. Много добре разбираше психологическия подход на изправителните институции в Калифорния — да насърчават всеки затворник да канализира отрицателните си емоции към нещо творческо и конструктивно. Всеки затвор в Калифорния има разширена програма по изкуствата и подтиква затворниците да участват. Истината е, че повечето го правят. Ако не за друго, то поне за да минава по-бързо времето. Трите най-популярни занимания в калифорнийските затвори са рисуване, чертане и скулптура. Мнозина затворници се занимават и с трите.

— И все още не знаем къде може да е Сандс, така ли? — попита той.

Алис поклати глава.

— Той сякаш е изчезнал, откакто е освободен от затвора. Никой няма представа къде е.

— Винаги има някой, който знае нещо — възрази Хънтър.

— Със сигурност — съгласи се Гарсия, докато тракаше на компютъра си. Принтерът до бюрото му се включи. — Ето и последният списък, който ти поиска. — Той взе разпечатката и я даде на партньора си. — Това са другите затворници в „Ланкастър“ в същия блок със Сандс, докато е излежавал присъдата си. В списъка има повече от четиристотин имена, но ще ти спестя труда. Погледни втората страница. Познаваш ли някого?

Алис погледна изненадано Карлос:

— Когато прочете списъка по-рано, не ми каза, че си познал нечие име.

Той се усмихна.

— Не си ме питала.

Робърт отгърна страницата. Набързо прегледа имената и спря поглед в долната част на списъка.

— Не може да бъде!