Ден за изповед

8

Рим, 7 юли, вторник, 7:45

Яков Фарел беше швейцарец.

Освен това вече над двайсет години беше шеф на Ufficio Centrale Vigilanza1 — пръв човек във ватиканската полиция. Малко след седем сутринта той позвъни на дълбоко заспалия Хари и обясни, че трябва непременно да поговорят.

Хари прие да се срещнат и сега, четирийсет минути по-късно, пътуваше през Рим с един от хората на Фарел. Пресякоха Тибър, продължиха неколкостотин метра покрай него, после завиха по колонадата на Виа дела Кончилиационе и в далечината изникна великолепният купол на катедралата „Свети Петър“. Хари не се съмняваше, че го водят натам — към Ватикана, в чиито дълбини се спотайва кабинетът на Фарел. Ненадейно шофьорът свърна надясно през сводестия портал на някаква древна стена и навлезе в лабиринт от тесни улички и стари жилищни сгради. Две пресечки по-нататък рязко отби наляво и закова пред малка гостилничка на улица Борго Виторио. Излезе, отвори вратата на Хари и го придружи към заведението.

Когато влязоха, край бара имаше само един мъж в черен костюм. Стоеше с гръб към тях, отпуснал дясната си ръка до чаша кафе. Беше висок малко над метър и седемдесет, с масивно телосложение и остатъците от оредялата му коса бяха избръснати, тъй че темето му сияеше като полирано под светлината на лампата.

— Благодаря, че дойдохте, мистър Адисън.

Яков Фарел говореше английски със силен френски акцент. Имаше дрезгав глас на закоравял пушач. Бавно отдръпна ръка от чашката и се обърна. Докато го гледаше в гръб, Хари не бе доловил колко сила се крие в този човек, но сега я усети. Бръсната глава, широко лице със сплескан нос, къс и дебел врат, мощен гръден кош под изопнатата бяла риза. Едри и силни, ръцете му сякаш бяха прекарали по-голямата част от своите петдесет и няколко години около дръжката на миньорски пистолет. А и очите му… дълбоко хлътнали, сиво-зелени, безмилостни. Внезапно те се стрелнаха към шофьора. Човекът безмълвно отстъпи назад, излезе и вратата щракна зад него. Фарел отново погледна Хари.

— Моята отговорност се различава от тази на италианските полицаи. Те охраняват град. Ватикана е отделна държава. Независима страна в пределите на Италия. Следователно отговарям за сигурността на цяла нация.

Хари инстинктивно хвърли поглед наоколо. Бяха сами. Нито клиенти, нито барман или сервитьор. Само той и Фарел.

— Когато застреляха кардинал Парма, кръвта му оплиска ризата и лицето ми. Опръска и одеждите на папата.

— Готов съм да сторя каквото ми е по силите.

Фарел го огледа изпитателно.

— Знам, че сте разговаряли с полицията. Знам какво сте им казали. Четох протоколите. Четох доклада на старши инспектор Пио след срещата в ресторанта… Интересува ме онова, което премълчавате.

— И какво премълчавам?

— Или по-точно онова, за което не са ви питали. Нещо пропуснато, неизречено — може би защото сте го забравили или просто ви се е сторило незначително.

Внушителното присъствие на Фарел сякаш изпълни цялото помещение. Дланите на Хари изведнъж овлажняха, по челото му изби пот. Отново се озърна. Бяха все тъй сами. Часът минаваше осем. По кое време започваха работа? Кога идваха хората за кафе и закуска?… Нима бяха отворили заведението само заради Фарел?

— Изглеждате ми притеснен, мистър Адисън…

— Може би защото ми е, дошло до гуша да разговарям с полицаи и да ме гледат като престъпник, макар че не съм сторил нищо лошо… На драго сърце приех да се срещна с вас, тъй като вярвам в невинността на брат си. За да го докажа, ще ви помагам, доколкото ми е по силите.

— Това не е единствената причина, мистър Адисън…

— За какво намеквате?

— За клиентите ви. Трябва да ги защитите. Ако бяхте изпълнили заплахата си да позвъните в американското посолство — или да потърсите помощта на италиански адвокат при разговорите си с полицията, — журналистите вероятно щяха да надушат това… Щяха да извадят на бял свят не само нашите подозрения спрямо брат ви, но и подробности за самия вас — кой сте, какво работите и чии интереси представлявате. Все хора, които не биха желали да имат дори и най-далечна и невинна връзка с убийството на папския наместник в Рим.

— И според вас кой от клиентите ми би…

Без да го остави да довърши, Фарел светкавично изреди пет-шест имена на холивудски знаменитости.

— Да продължавам ли, мистър Адисън?

— Откъде получихте тези сведения?

Хари бе потресен и възмутен. Имената на неговите клиенти се пазеха в най-строга тайна. Това означаваше, че Фарел не само е ровил из работата му, но и разполага с познати в Лос Анджелис, способни да му осигурят каквото поиска. Този човек имаше ужасяващо дълга и силна ръка.

— Независимо дали брат ви е виновен, или не, всичко опира до елементарна практичност… Затова разговаряте с мен, мистър Адисън — доброволно, на четири очи. И ще продължите да разговаряте, докато приключа с вас… Длъжен сте да защитите успеха си. — Фарел неволно докосна с лява ръка черепа над ухото си. — Денят е чудесен. Защо да не се поразходим?…

Когато излязоха, утринното слънце тъкмо огряваше горните етажи на околните сгради и Фарел свърна наляво по Виа Омбрелари — тясна калдъръмена уличка без тротоари, оградена от кооперации с по някой бар, ресторант или аптека на партера. Насреща се зададе свещеник. Пред един ресторант двама мъже шумно товареха в камионетката си каси с празни бутилки от вино и минерална вода.

— За смъртта на брат си сте узнали от своя съдружник мистър Байрън Уилис.

— Да…

Значи Фарел знаеше дори и това. Също като Роскани и Пио се мъчеше да го сплаши, да го изкара от равновесие, да му покаже, че въпреки всичко остава под подозрение. Хари знаеше, че е невинен, но това не променяше нищо. Като юрист отлично познаваше многовековната история на стотици затвори, тъмници и дори галери, претъпкани с невинни мъже и жени, осъдени за далеч по-дребни престъпления от онова, което обсъждаха тук. Това го изпълваше със страх, дори с ужас. Знаеше, че му личи. А най-много го дразнеше, че Фарел съзнателно и целенасочено се е ровил в личния му живот. Тази целенасоченост даваше на ватиканския полицай допълнителна власт — чрез нея той посягаше право в душата на Хари и му показваше, че няма къде да бяга.

Именно тревогата за общественото мнение продиктува първите му действия вчера, след като се раздели с Пио. Още щом влезе в хотелската стая, той набра домашния номер на Байрън Уилис в Бел Еър. След дълго обсъждане двамата взеха решение да държат всичко в сянка — буквално по същите причини, които току-що бе изброил Фарел. Единодушно смятаха, че колкото и да е трагично, вече не могат да върнат Дани и след като властите засега премълчават въпроса за неговото участие в убийството на кардинал Парма, най-добре ще е да запазят това положение. И за тях, и за компанията бе напълно излишен рискът някой да злоупотреби с положението на Хари и имената на неговите клиенти. Особено в днешно време, когато медиите като че стояха над всяка власт.

— Знаеше ли мистър Уилис, че отец Даниъл се е свързал с вас?

— Да… казах му, когато ми съобщи какво се е случило.

— Споделихте ли какво е казал брат ви?

— Донякъде… Почти всичко… Каквото и да съм казал, има го в протоколите от вчерашния ми разпит в полицията. — Хари усети гнева си отново да се надига. — Какво значение има?

— Откога се познавате с мистър Уилис?

— От десет-единайсет години. Той ми помогна да навляза в бизнеса. Защо?

— Той е ваш близък приятел.

— Да, струва ми се…

— Най-близкият.

— Вероятно.

— Което значи, че бихте му доверили неща, които не казвате другиму.

— Накъде биете?

Сиво-зеленият поглед на Фарел се впи в очите му. Сетне полицаят извърна глава и продължи напред. Бавно, уверено. Хари нямаше представа накъде вървят и защо. Питаше се дали изобщо имат някаква цел, или просто Фарел е избрал този начин да проведе разпита.

От пресечката зад тях изпълзя син форд, проследи ги бавно, после отби наблизо и спря. Никой не излезе. Хари се озърна към Фарел. Не личеше да е забелязал колата.

— Значи не сте разговаряли с брат си?

— Не.

Двамата товарачи привършиха с касите и камионетката им потегли. Зад нея беше паркиран тъмносив фиат. Двама души седяха на предната седалка. Хари се озърна. Другата кола още стоеше до тротоара. Уличката не беше дълга. Ако онези в колата бяха хора на Фарел, значи блокираха пътищата за бягство.

— А съобщението на телефонния секретар… изтрихте го, така ли?

— Нямаше да го сторя, ако знаех какво ме чака.

Изведнъж Фарел спря. Бяха почти до сивия фиат и Хари видя, че мъжете на предната седалка ги наблюдават. Онзи зад волана беше млад и нетърпеливо протягаше шия напред, сякаш се надяваше нещо да стане.

Фарел бавно се усмихна, после размаха ръка към една четириетажна сграда с мръсна и олющена мазилка.

— Имам чувството, че не знаете къде се намираме, мистър Адисън.

— А трябва ли?

— Виа Омбрелари сто двайсет и седем… не ви ли звучи познато?

Хари огледа улицата. Синият форд беше на същото място. Той отново се завъртя към Фарел.

— Не, не ми е познато.

— В тази сграда живееше брат ви.