Ден за изповед

90

Рим, посолство на Китайската народна република, Все още 14 юли, вторник, 14:30

Черният кадилак зави по Виа Брюксел покрай старинната каменна ограда около някогашния Парко ди Вила Грациоли, днес превърнат в квартал със скъпи жилищни блокове и големи частни резиденции.

Лимузината намали скорост, наближавайки паркираната на тротоара бронирана полицейска кола. Малко по-нататък имаше още една. Между тях бе входът на номер 56. Кадилакът зави и спря пред висока зелена порта. След малко двете крила плъзнаха бавно назад, лимузината влезе и портата се затвори зад нея.

Няколко секунди по-късно посланикът на Съединените щати в Италия Лейтън Мериуедър Фокс се изкачваше по стъпалата пред входа на четириетажната сграда от тухли и мрамор, в която се помещаваше посолството на Китайската народна република. Придружаваха го Никълъс Рийд, негов заместник, и съветникът по политическите въпроси Хармън Али заедно със своя първи секретар Джеймс Итън.

Вътре цареше мрачно настроение. Итън видя как Фокс се поклони и стисна ръката на китайския посланик Дзян Йоумей. Никълъс Рийд стори същото с външния министър Джоу И, а Хармън Али изчакваше да поздрави заместника му Дъй Жуй.

Темата, обсъждана във всяко кътче на просторната зала за приеми в златисто и светлозелено, беше една и съща — катастрофата в китайския град Хефей, където броят на загиналите от замърсена питейна вода бе достигнал ужасяващата цифра шейсет и две хиляди и продължаваше да расте.

Здравните власти не бяха в състояние да преценят кога и с колко жертви ще свърши всичко. Седемдесет хиляди. Осемдесет. Никой не знаеше. Пречиствателните станции бяха затворени. Докарваха прясна вода със самолети, влакове, камиони. Ала злото вече бе сторено. Армейските части бяха навлезли в града, но чудовищните размери на бедствието ги изправяха пред невъзможност да се справят дори с най-елементарните човешки потребности при толкова много страдания и смърт. И въпреки старанията на Пекин да наложи информационно затъмнение целият свят знаеше какво става.

Лейтън Мериуедър Фокс и Никълъс Рийд бяха дошли да поднесат съболезнования и да предложат помощ. Хармън Али и Джеймс Итън — да преценят политическата страна на въпроса. По целия свят ставаше същото — високопоставени дипломати посещаваха китайските посолства, за да предложат помощ и същевременно да преценят възможните политически последствия. Въпросът, който си задаваха всички, бе дали Пекин е в състояние да опази живота на своите поданици; дали страхът, че най-обикновена глътка вода може да погуби теб, семейството ти и хиляди съседи, не би тласнал провинциите към решението да се откъснат и занапред да разчитат единствено на собствени сили. Централното правителство щеше да издържи трагедията в Хефей, но ако същото се повтореше другаде из страната — утре, идната седмица или дори догодина, — тогава щеше да се стовари гръмотевичен удар, тласкащ Китайската народна република към пълна разруха. Всички чуждестранни правителства знаеха, че това е най-страшният кошмар за Китай. Водата изведнъж се превръщаше в пагубна слабост.

Тъкмо затова, в името на човешките бедствия и страдания, дипломатите прииждаха на Виа Брюксел 56, както и във всички други китайски посолства по света. Чакаха да разберат какво ще се случи.

Итън се поклони любезно, взе чаша чай от подноса в ръцете на млада китайка със сиво костюмче и тръгна из препълнената зала, спирайки от време на време да се ръкува с някой познат. Като първи секретар по политическите въпроси неговото присъствие тук целеше не толкова да изрази съчувствие към китайците, колкото да прецени още кой е дошъл с други цели. Докато разговаряше със съветника по политическите въпроси от френското посолство, около входа настана раздвижване и двамата се завъртяха натам.

Гледката не изненада Итън — влизаше ватиканският държавен секретар кардинал Умберто Палестрина, облечен както винаги в простичък черен костюм с бяла якичка, а зад него се задаваха с официалните си одежди трима от най-високопоставените служители на Светия престол: кардинал Жозеф Матади, монсиньор Фабио Капици и кардинал Никола Маршано.

Почти мигновено всички разговори стихнаха и дипломатите се отдръпнаха, за да им сторят път. Палестрина пристъпи към китайския посланик, поклони се и пое ръката му като на отдавнашен и най-скъп приятел. Нямаше никакво значение, че между Пекин и Рим почти не съществуват официални отношения. Тук беше Рим, а Рим представляваше деветстотин и петдесет милиона римокатолици от цял свят. Четиримата идваха от тяхно име и от името на светия отец. Бяха дошли да изразят своите съболезнования към целия китайски народ.

Итън се извини на френския дипломат и бавно прекоси залата, без да изпуска от поглед разговора на Палестрина и другите кардинали с посланика. Интересът му нарасна още повече, когато представителите на Ватикана се оттеглиха заедно с трима китайци.

След убийството на кардинал Парма вече за втори път Ватикана демонстративно се срещаше на обществено място с високопоставени китайски дипломати. И Итън ужасно съжаляваше, че отец Даниъл Адисън не е тук да му обясни какво означава това.