Ден за изповед

22

Рим, хотел „Хаслер“ стаята на Хари Адисън, 9 юли, четвъртък, 6:00

Нищо не беше докоснато. Куфарчето и деловите бележки на Хари лежаха върху масата до телефона, където ги бе оставил. Същото се отнасяше до дрехите в гардероба и тоалетните принадлежности в банята. Имаше само една промяна: телефоните върху нощното шкафче и в банята вече се подслушваха, а зад аплика срещу вратата бе монтирана миниатюрна телевизионна камера. Това бе част от плана на Групо Кардинале — специална ударна група, създадена със заповед на италианското Министерство на вътрешните работи след горещите призиви на Ватикана, карабинерите и полицията да бъде разследвано убийството на римския кардинал.

Убийството на кардинал Парма и взривяването на автобуса за Асизи вече не бяха отделни следствия, а се смятаха за прояви на едно и също престъпление. Под чадъра на Групо Кардинале работеха следователи от карабинерите, от Подвижния отряд на италианската полиция и от дигос — специалното подразделение за проучване на криминални престъпления с предполагаеми политически цели. Всички те се подчиняваха на главния прокурор Марчело Талиа; и макар че високоуважаваният прокурор наистина координираше дейността на различните полицейски организации, никой не се съмняваше кой всъщност ръководи следствието — старши инспектор Отело Роскани.

8:30

Роскани погледна и побърза да извърне глава. Твърде добре знаеше какво върши циркулярният трион при аутопсията. Срязва черепа и премахва горната част, за да бъде изваден мозъкът. А сетне и останалото. Щяха да разглобят Пио парче по парче, за да търсят нещо, което да му подскаже повече, отколкото знаеха засега. Роскани нямаше представа какво ще е то — и без него имаше предостатъчно информация, за да установи почти със стопроцентова сигурност убиеца.

Вече бе потвърдено, че убийството е извършено с личната деветмилиметрова берета на Пио, по която имаше няколко ясни отпечатъка. Повечето принадлежаха на Пио, но два бяха чужди — един отляво над дръжката, другият вдясно от предпазителя.

Чрез спешно запитване до бюрото на ФБР в Лос Анджелис бяха изтеглили копие от шофьорските документи на Хари Адисън с адрес Бенедикт Кениън Драйв 2175, Лос Анджелис, Калифорния. Според калифорнийските закони в тези документи трябваше да има отпечатък от палеца на водача. След по-малко от двайсет минути отпечатъкът бе компютърно обработен и изпратен по факса до римския щаб на Групо Кардинале. Линиите напълно съвпадаха с тези на отпечатъка от пистолета, с който бе убит Джани Пио.

Докато вратата на моргата се затваряше зад него, Роскани за пръв път през живота си прехапа устни от звука на триона. Закрачи напред по коридора и се изкачи по стълбището. Правеше го може би за хиляден път през своята кариера. Бе виждал мъртви полицаи. Мъртви съдии. Трупове на убити жени и деца. При цялата им трагичност винаги бе успявал да запази професионално хладнокръвие. Но не и сега.

Роскани бе полицай, а полицаите често загиват. Още от самото начало на обучението му втълпяваха тази истина ден подир ден. Човек трябваше да я приеме заедно с избора на професия. Тъжна, но неизбежна истина. И когато полицаят се сблъска с нея, би трябвало да е готов да постъпи като професионалист. Да се поклони на мъртвия и да продължи; без гняв, възмущение или ненавист към убиеца. Това влизаше в обучението за избраната кариера.

И човек си въобразяваше, че е подготвен… до деня, когато пристъпи към трупа на своя партньор и види кръвта, разкъсаната плът и натрошените кости. Зловещото дело на куршумите. И сетне отново, когато медиците се захващаха на работа в моргата. Тогава разбираше, че изобщо не е бил подготвен. Никой не можеше да се подготви за това, независимо колко дълго го обучават, как го тренират и какво му говорят. Яростта от непоносимата загуба избухваше като горски пожар и поглъщаше всичко останало. И затова, когато загинеше полицай, всеки негов колега, който има възможност — от всеки близък район, а понякога дори и отвъд океана, — идваше на погребението. Затова нерядко се случваше по петстотин униформени мъже и жени с мотоциклети да оформят почетен шпалир в чест на загинал колега, та бил той и само от една година в полицията, зелен новак от уличните патрули.

Роскани гневно блъсна страничната врата и излезе в слънчевото утро. Топлината би трябвало да го зарадва след студа в подземните зали, но той остана все тъй навъсен. Вместо да тръгне по прекия път, той заобиколи цялата сграда, за да се успокои. И това не помогна. Накрая зави зад ъгъла и слезе към улицата, където бе оставил колата си. Изпълваха го печал, болка и гняв.

Той обърна гръб на колата, прекоси улицата и тръгна по отсрещния тротоар. Сега се нуждаеше от онова, което наричаше абсолютно спокойствие, безметежна тишина, когато оставаше сам и можеше да обмисли нещата както трябва. Именно сега трябваше да прогони чувствата с дълга самотна разходка, да се опита да разсъждава като следовател от Групо Кардинале, а не като потресен и разгневен партньор на Джани Пио.

Дошло бе време да мълчи и да размишлява.

Да крачи, да крачи, да крачи.