Ден за изповед

138

6:45

С късо подстригана черна коса, облечен в черен костюм и бяла риза като агент на Фарел, Томас Кайнд оглеждаше Рим от терасата около купола на катедралата „Свети Петър“. Преди два часа бе узнал, че в Пекин всичко е приключило. Двете задачи, свързани с Ли Уън и Чън Ин, бяха изпълнени. Първата — от неподозиращия Чън Ин. Втората струваше доста по-скъпо, но пък бе извършена в най-кратък срок от един агент на севернокорейската тайна полиция със солидни връзки в китайското Министерство на държавната сигурност. Отведоха Ли Уън за разпит на едно военно летище край Пекин. Срещу тлъст подкуп часовият остави вратата отворена и се престори на разсеян, докато влизаше Чън Ин. А Чън Ин свърши работата, очаквайки, че ще го оставят да си отиде. Точно тогава се намеси още един подкупен агент и всичко приключи.

Оставаше само въпросът с отец Даниъл и хората около него. По заповед на Палестрина и с благословията на Фарел вчера Кайнд бе прекарал почти целия ден с петима от ватиканските мъже в черно, подбрани лично от техния шеф. На пръв поглед нямаше никаква разлика между тях и останалите членове на елитната швейцарска гвардия. Бяха католици и швейцарски граждани, но приликата свършваше дотук. Докато всички други бяха преминали с отличие обучението си в швейцарската армия, в досиетата на тези петима пишеше просто: „притежава военен опит“. И ако някой се разровеше из документите, щеше да разбере защо. Всички бяха наети лично от Фарел за телохранители на Палестрина. Трима бяха прогонени от френския Чуждестранен легион преди изтичането на задължителния петгодишен договор. Другите двама бяха започнали като малолетни престъпници, имаха по няколко присъди, преди да постъпят в швейцарската армия и да бъдат изхвърлени от нея — единият за побой, другият заради опит за убийство. Вторият беше Антон Пилгер. И петимата бяха приети в охраната през последните седем месеца, тъй че Кайнд се питаше дали Палестрина не е предвиждал възникването на сегашния проблем и необходимостта от подобни хора. Така или иначе, той прие избора на Палестрина, срещна се с хората, раздаде им снимки на братята Адисън и обясни плановете си.

Единствената цел на братята, обясни той, е да освободят кардинал Маршано. Затова трябваше да охраняват кулата от разстояние и да ги оставят да наближат както си искат. Щом влезеха, капанът щеше да се затвори. Щяха да застрелят братята, да натоварят труповете в багажника на открадната кола и да ги откарат някъде извън Рим, където да бъдат открити след ден-два — убити от неизвестен извършител.

От височината на купола Томас Кайнд се вгледа в празния площад под себе си. След час хората щяха да тръгнат насам. Тълпата, дошла от цял свят да посети това древно и свято място, щеше да се сгъстява с всяка минута. Помисли си колко е странно, че тук се чувства далеч по-спокоен, откъснат от лудостта и отчаянието. Дали пък наистина катедралата нямаше някакво духовно излъчване?

А може би просто му помагаше разстоянието, както и фактът, че само организира убийството. И той се замисли, че ако спре да убива, ако напълно престане, може и да оздравее. Мисълта го ужасяваше, защото с нея най-сетне признаваше, че е болен, безнадеждно пристрастен към убийствата. Но както при всяка болест или пристрастяване, първата стъпка в лечението бе да признае истината пред себе си. А тъй като нямаше как да подири помощ от професионалист, трябваше сам да си бъде лекар и да предпише необходимата терапия.

Той надигна глава и плъзна поглед по далечните брегове на Тибър. Планът, който изложи на петимата, беше делови и съвсем простичък, но пък и не ставаше дума за трета световна война, тъй че при дадените хора и обстоятелства щеше да свърши работа. Сега оставаше само да дебнат и да чакат кога ще дойдат братята.

И тогава Кайнд щеше да направи първата крачка към изцелението: да ръководи плана, докато другите изпълняват.