Ден за изповед

109

Докато хеликоптерът рязко се издигаше над сивите квартали на Милано и завиваше на югоизток към Сиена, Роскани изобщо не чу приглушения вой на витлата; цялото му съзнание бе приковано към току-що получения факс от Интерпол. Повечето от сведенията вече му бяха известни.

Роскани прелисти факса в скута си.

Това беше официалният психологически портрет. Най-отдолу бе добавено на ръка:

— Аз мога да ви го кажа още сега — промърмори Роскани, докато сгъваше тънкото досие и го оставяше на съседната седалка. — Не е в Судан, а в Италия.

Той измъкна от джоба си голяма бишкота в целофаново пликче, стегнато с ластиче. Извади я и захапа разсеяно, както би запалил цигара. Мислено се завръщаше в миланската морга, където бе влязъл преди половин час.

Трупът на Алдо Чанети, двайсет и шест годишен моден дизайнер, беше открит в килера за инструменти на дамската тоалетна до една бензиностанция на магистрала А 9 между Комо и Милано. Гърлото му беше прерязано и раната натъпкана с тоалетна хартия. Четири часа по-късно намериха новото тъмнозелено БМВ на Чанети край хотел „Палас“ в Милано.

— Томас Кайнд — заяви Роскани, когато видя трупа.

Разследването можеше да докаже, че греши, но не му се вярваше убиецът да е друг, освен човекът с пикела и бръснача. Някак бе успял да се изплъзне от хайката на Групо Кардинале и да се добере от Беладжо до Милано, пътем убивайки Чанети. А накъде бе тръгнал след Милано? Или още се криеше там?

Но далеч по-сериозен беше въпросът защо се е върнал в Италия насред разгара на полицейската хайка, когато също тъй лесно можеше да премине в Швейцария, а оттам да потегли накъдето си иска. Защо? Какво толкова го влечеше в Италия, та да поеме подобен риск?

Лугано, Швейцария, 14:00

Хари придърпа стол за Елена.

— Благодаря — каза тя, без да го поглежда.

Масата бе сложена за двама — диня, пастърма и малка гарафа червено вино. След като преди малко нахраниха Дани и го настаниха да спи на горния етаж, Вероника ги изведе на терасата, окичена с разцъфнали бугенвилии. Покани ги да похапнат, после бързо влезе и двамата останаха сами за пръв път от снощи, когато Елена бе дошла в килията на Хари.

— Какво е станало между теб и брат ти? — запита Елена, докато Хари сядаше срещу нея. — Карали сте се. Усетих го по реакцията ви, когато влязох.

— Нищо особено… Братска работа, нали разбираш… Не бяхме разговаряли от години…

— На твое място бих разговаряла за полицията. И за убийството на римския…

— Но не си на мое място, нали? — рязко я прекъсна Хари. Не искаше да споделя с нея какво е станало между него и Дани. Поне засега.

За момент Елена го изгледа втренчено, после посегна към ножа и вилицата. Лек ветрец разпиля косата й и тя вдигна ръка да я намести.

— Извинявай. Не биваше да избухвам така… Просто има неща, които…

— Трябва да хапнете нещо, мистър Адисън…

Елена гледаше право в чинията си. Отряза парче диня, взе резенче пастърма, после съвсем бавно остави приборите и надигна глава.

— Искам… да ви се извиня за неуместното поведение снощи…

— Ти просто каза каквото чувстваше — тихо отвърна Хари.

— Но за мен беше неуместно и съжалявам.

— Виж какво…

Вместо да довърши, Хари скочи от стола, прекоси терасата и се загледа над покривите с оранжеви и бели керемиди, които слизаха към града и Луганското езеро.

— От каквото и да се нуждаеш, каквото и да изпитваш или — той се озърна към нея — … каквото и да изпитвам аз, в момента не му е времето. — Гласът му омекна. — Казах си го, сега го повтарям пред теб. Затова избухнах преди малко. Затънали сме до шия и трябва да се измъкнем. Вероника е чудесна жена, но тук не сме в безопасност. Роскани сигурно вече знае, че ни е изтървал. Лугано е твърде близко до италианската граница. Не след дълго швейцарската полиция ще плъзне навсякъде. Ако Дани можеше да върви, сигурно нямаше да е чак толкова зле, но…

Изведнъж Хари млъкна.

— Какво има?

— Спомних си нещо… — Погледът му се замъгли. — Днес е сряда. В понеделник един мой приятел слезе от колата в Комо и тръгна пеш насам, към Лугано. Пътят не е много дълъг, но и нямаше да му е лесно, защото полицията го търси, а той е сакат и ходи с патерици. — Той отново погледна Елена. — И все пак тръгна. Усмихна се и тръгна, защото вярваше, че може и искаше да живее свободно… Той е джудже. Казва се Херкулес… Господи, дано да успее.

Елена се усмихна сърдечно.

— И аз му го желая…

Хари дълго я гледа, сетне отново извърна очи към града. Нарочно остана с гръб към Елена, защото едва удържаше внезапния изблик на чувства. Кой знае защо, изведнъж всичко се бе стоварило върху него накуп — че е открил Дани жив, че е с Елена, че си спомня как Херкулес храбро се люшка в здрача край Комо, тласкан от неимоверна жажда за живот — жаждата да живее пълноценно до старини.

До този момент никога не бе осъзнавал колко изключителни могат да бъдат хората. Не бе оценил и истинската красота на Елена. За него тя беше по-чиста, по-привлекателна и по-истинска от всяка друга жена. Може би първата истинска личност, която познаваше или си позволяваше да опознае от детството си насам. И ако не внимаваше, всичките му възражения щяха да идат на вятъра, защото щеше да се влюби безумно в нея. А това можеше да ги погуби.

Ненадейно дрънченето на звънец откъм коридора го изтръгна от унеса. Той се завъртя да погледне. Елена също. След кратко мълчание звънецът се обади отново. Някой стоеше долу на прага.

След секунда Вероника влезе и отиде при домофона. Натисна бутона, каза няколко думи, изслуша отговора, после включи автомата и пусна човека в къщата.

Хари и Елена я последваха в коридора.

— Кой е?

Вероника се озърна.

— Един човек търси брат ви — тихо каза тя и отиде да отвори вратата към стълбището.

— Та кой може да знае, че е тук?

Хари чу скърцането на стъпалата. Един човек, може би двама. Мъж — жена би стъпвала по-леко. Кой идваше? Русият? Капан, подготвен от свещениците в Беладжо. За да осигурят на убиеца място за действие далече от Роскани. Или пък бяха сключили сделка с швейцарската полиция и сега някой детектив идваше да провери. Защо не? Свещениците са бедни, а за бегълците все още даваха солидна награда. И ако на тях им бе забранено, то Вероника преспокойно можеше да вземе парите и да ги раздели тайно с двамата си съучастници.

Хари погледна през рамо Елена и кимна към горния етаж. След миг тя изтича по стъпалата при Дани. Стъпките отекваха все по-силно. Човекът вече наближаваше площадката. Хари прекрачи покрай Вероника, за да залости вратата.

— Всичко е наред — спря го тя.

После неизвестният излезе на площадката. Сам, обгърнат в сянка. Не беше русият — друг мъж, по-висок, с джинси и тънък пуловер. Той прекрачи прага. И Хари видя черната къдрава коса, познатите черни очи зад очилата с черни рамки.

Отец Бардони.