Ден за изповед

121

Първата мисъл на Хари бе да се върне при изоставения мерцедес, да разбие стъклото, да вземе ключовете и да измъкне Елена и Дани от апартамента.

— Мъртъв е. Осакатили са го — каза той на Дани по клетъчния телефон. — Един Господ знае какво им е казал. В момента може да идват право към вас!

Той изскочи от тясната пресечка зад сградата и едва намери сили да забави крачка, за да не привлича вниманието. Тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл.

— Хари — тихо изрече Дани. — Просто се успокой и ела. Отец Бардони не им е казал нищо.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Просто знам…

След по-малко от трийсет минути Хари влезе в сградата. Внимателно огледа фоайето, озърна: се към асансьора и после тръгна по стълбището, защото му се стори по-безопасно от тясната кабина.

Когато влезе, Дани и Елена го чакаха в хола. Той усети напрежението във въздуха. Отначало всички мълчаха. Сетне Дани махна с ръка към прозореца.

— Искам да погледнеш навън, Хари.

Хари се озърна към Елена и пристъпи натам.

— И какво виждам?

— Проследи стената наляво — каза Дани. — В далечината ще видиш върха на кръгла тухлена кула. Това е кулата „Сан Джовани“, където държат кардинал Маршано. Той е в централната стая от другата страна, приблизително на половината височина. Има стъклена врата към малка тераса. Това е единственият отвор в стената.

До кулата имаше около четиристотин метра и Хари ясно виждаше нейния връх — висока, кръгла кула със зъбери, изградена от същите жълти тухли, както и стената на парка.

— Вече няма кой друг да го направи, освен нас — тихо каза Дани.

Хари бавно се завъртя.

— Ти, аз и сестра Елена — добави Дани.

— Да направим… какво?

— Да измъкнем кардинал Маршано.

Вълнението на Дани отпреди малко, когато не можеше да се свърже с отец Бардони, беше изчезнало. Свещеникът бе мъртъв; те трябваше да продължат.

Хари поклати глава.

— А, не. Без Елена.

— Аз го искам, Хари.

Елена го гледаше право в очите. Нямаше и капка съмнение, че говори съвсем сериозно.

— Разбира се, че искаш. Защо не? — Хари се завъртя към Дани. — И тя е смахната като теб.

— Освен нас няма кой, Хари… — тихо каза Елена.

Хари рязко пристъпи към Дани.

— Защо си толкова сигурен, че тук сме в безопасност… че отец Бардони не им е казал?… Видях го, Дани. Ако бях аз, щях да им кажа каквото искат.

— Трябва да ми повярваш, Хари…

— Не става дума за теб, а за отец Бардони. Нямам чак толкова вяра.

Дани мълчаливо се вгледа в брат си; когато най-сетне заговори, сякаш искаше да убеди Хари, че в думите му се крие някакъв по-висш смисъл.

— Тази сграда принадлежи на собственика на една от най-големите фармацевтични компании в Италия. Трябваше само да чуе, че кардинал Маршано се нуждае от тиха квартира за няколко дни, и я осигури без излишни въпроси…

— Какво общо има това с отец Бардони?

— Хари, кардиналът е един от най-обичаните хора в Италия… Погледни как му помагаха й какъв риск поеха. Аз… — Дани се поколеба, после продължи: — Аз станах свещеник, защото след морската пехота бях точно толкова безпомощен и объркан, колкото и преди нея… Когато пристигнах в Рим, изпитвах същото чувство… Сетне срещнах кардинала и той ми показа, че в мен има толкова много живот, за който не съм подозирал. През изминалите години той ме напътстваше, насърчаваше ме да открия собствените си убеждения в религията и живота… Църквата, Хари, стана мое семейство… а кардинала обичам като баща… Същото е с отец Бардони. Ето защо не е проговорил…

Отец Бардони не бе проговорил въпреки инквизициите. Потресен и трогнат, Хари зарови пръсти в косата си и извърна глава. Срещна погледа на Елена. Очите й бяха нежни, любящи, говореха, че разбира какво казва Дани… и знае, че има право.

— Хари…

Резкият глас на Дани го накара да се завърти. Едва сега забеляза включения телевизор.

— Има и още нещо… Дори и да не вярвах преди, убийството на отец Даниъл го потвърди… Знаеш ли какво става в Китай?

— Трагедия, хиляди мъртви. Не знам точно. Напоследък май нямах много време за телевизия. Накъде биеш, по дяволите?

— Спомни си Беладжо, Хари. Докато чакахме в камионетката сестра Елена да се завърне. Потърсиха те по телефона… Аз се събудих… Чух те да споменаваш две имена.

Адриана и Итън.

— И какво от това?

— Адриана Хол. Джеймс Итън.

Хари бе едновременно изненадан и озадачен.

— Тези хора ми помогнаха да стигна до теб. Откъде ги знаеш?

— Няма значение. Важното е да се свържеш с тях час по-скоро. — Изведнъж Дани премести количката към брат си. — Трябва да спрем онова, което става в Китай.

— Какво да спрем? — запита с недоумение Хари.

— Те отравят езерата, Хари… Един път вече го сториха… Остават още две…

— Какво говориш? Кой отравя езерата? Не чух много, но доколкото знам, това е природно бедствие.

— Не е — бързо каза Дани, после се озърна към Елена и отново към Хари. — Това е част от плана на Палестрина… Ватикана да завладее Китай.

Хари усети как косата му настръхва.

— Чул си го в изповедта, нали?…

— Да, чух го в изповедта…

Елена се прекръсти и тихо ахна.

— Майко Божия…

— Преди малко У Ен Ен предаде сборен репортаж за Хефей — продължи натъртено Дани. — В осем часа, две минути и двайсет секунди показаха кадри от водопречиствателната станция — знам точното време, защото погледнах часовника си. В тези кадри видях лицето на човека, който или разпространява отровата, или е наясно кой го върши.

— Откъде знаеш? — прошепна Хари. Никога не бе виждал брат си тъй напрегнат.

— Видях го миналото лято в една вила край Рим. Беше там с още един човек и чакаше Палестрина. Малцина китайци биват канени във ватиканските резиденции. Адриана Хол може да върне записа и да открие кадъра. Човекът е нисък, стои отляво и държи куфарче. Кажи й, когато го открие, да предаде незабавно кадъра на Итън.

— Той пък какво общо има, по дяволите? Някакъв си дребен чиновник в посолството.

— Хари, той е римският резидент на ЦРУ.

Хари се слиса.

— Какво?

Дани не трепна.

— Отдавна съм в Рим, Хари… Често работя на такива дипломатически нива, където нещата се знаят… Кардинал Маршано ме е водил на места, за които хората и не подозират…

Хари и Елена разбираха терзанията на Дани. Обвързан от тайната на светата изповед, той рискуваше душата си, разкривайки какво е чул. Ала бе заплашен животът на хиляди хора и трябваше да стори нещо. И за да го стори, трябваше да повярва не в църковните канони, а в Бога.

Без да откъсва поглед от Хари, Дани отдръпна количката си назад.

— Искам сега да излезеш от сградата. Потърси най-напред Адриана Хол, но от уличен телефон. След това позвъни на Итън от друг автомат. Предай му каквото ти казах и добави, че Адриана ще намери кадъра. Нека съобщи на китайското разузнаване… да открият човека с куфарчето. Подчертай, че всяка секунда е съдбоносна. Иначе онези в Пекин ще има да отговарят за още стотици хиляди мъртъвци…

Хари се поколеба за миг, после посочи настрани.

— Тук има телефон, Дани. Защо сам не кажеш на Итън?

— Той не бива да знае къде сме…

— Защо?

— Защото все още съм американски гражданин, а заплахата срещу Китай засяга националната ни сигурност. Той ще иска да изкопчи от мен още сведения и не би се спрял пред нищо… Дори ако трябва нелегално да арестува и трима ни… А ако го стори — гласът на Дани спадна до изтощен, дрезгав шепот — … кардинал Маршано ще умре.

Елена видя изражението на Хари. Видя го как дълго се взира в брат си, докато накрая бавно кимна.

— Добре.

Разбра, че дълбоко в сърцето си Хари смята всичко това за грешка, дори за безразсъдство. Но преди малко го бе видяла как безусловно приема сърдечната близост на Дани с кардинал Маршано и как разбира защо трябва на всяка цена да го спасят.

Приемайки плана, Хари не само доказваше колко много обича брат си, но и че може би за пръв път от детството насам имат една обща цел: да се промъкнат в свещения град, да спасят пленника от кулата и да избягат живи. Това бе благородно, старомодно, безумно и неимоверно трудно дори с помощта на отец Бардони. Но той бе мъртъв и неговият товар падаше изцяло върху плещите на Хари. Елена го усещаше как се мъчи да размишлява, да определи къде се намират и накъде да тръгнат. Изведнъж Хари я погледна, после отвори вратата и излезе, все още облечен като свещеник.