Ден за изповед

103

Когато корабът наближи откъм притъмнялото езеро, сред пътниците на кея имаше и една елегантна, красива жена с широкопола сламена шапка.

Горе край стълбището стояха на стража четирима полицаи с бронирани жилетки и автомати. Други четирима обикаляха пристана и се взираха в лицата на пътниците, търсейки бегълците. Според проверката на документите почти всички бяха чуждестранни туристи. Великобритания, Германия, Бразилия, Австралия, Съединените щати…

— Grazie — каза младият полицай, после върна паспорта на Джулия Луиз Фелпс и с усмивка докосна ръба на фуражката си.

Отлично виждаше, че това не е нито рус убиец с издраскано лице, нито италианска монахиня, нито пък избягал свещеник или брат му. Пред него стоеше привлекателна висока американка с широкопола сламена шапка и лукава усмивка. Именно затова бе дошъл да провери документите й — не защото я подозираше в нещо, а защото му се искаше да пофлиртува. И тя явно нямаше нищо против.

Корабът спря до кея и пътниците започнаха да слизат. Жената прибра паспорта в чантичката си, усмихна се още веднъж на полицая и тръгна напред. След малко дръпнаха подвижното мостче, двигателите изреваха и корабът бавно се отдалечи.

Полицаите по кея и горе на стълбището го гледаха как постепенно набира скорост, после се издига над водата и поема през мрачното езеро към Тремецо и Лено, след това към Ледзено, Ардженьо и накрая отново към Комо. Корабът „Бетулска стрела“ бе последният за тази вечер. И като го видяха да се отдалечава, всички полицаи въздъхнаха с облекчение. Знаеха, че добре са си свършили работата. През тази смяна нито един от бегълците не бе успял да се промъкне край тях.

Рим, Ватикана, 15 юли, сряда, 0:20

Фарел отвори вратата на личния кабинет на Палестрина и младият очилат отец Бардони влезе спокойно и невъзмутимо въпреки късното повикване. Изобщо не проявяваше каквото и да било чувство. Просто се подчиняваше на висшестоящия в църковната йерархия.

Седнал зад бюрото си, Палестрина кимна към стола отпред.

— Повиках ви тук, за да узнаете лично от мен, че кардинал Маршано се разболя — каза той, докато свещеникът сядаше.

Отец Бардони леко се приведе напред.

— Така ли?

— Да, тази вечер му призля тук, в моя кабинет, след като се завърнахме от китайското посолство. Лекарите се надяват да е само нервно изтощение. Но не са сигурни. Затова го държим под наблюдение.

— Къде е той?

— Тук, във Ватикана. Апартаментът за гости в кулата „Сан Джовани“.

— Защо не е в болница? — попита отец Бардони и забеляза с крайчеца на окото си как Фарел пристъпва по-близо до него.

— Защото реших да го задържа тук. И защото мисля, че знам каква е причината за това „изтощение“…

— Тоест?

— Мъчителната дилема с отец Даниъл.

Палестрина дебнеше зорко свещеника. Засега не бе забелязал реакция при споменаването на отец Даниъл.

— Не разбирам.

— Кардинал Маршано се кълнеше, че той е мъртъв. И за разлика от полицията може би все още вярва в това. Но според последните сведения отец Даниъл не само е жив, а вероятно и доста здрав, тъй като непрестанно убягва на властите. В такъв случай сигурно може и да поддържа връзка с някого… — Палестрина помълча и се втренчи в свещеника, за да е сигурен, че следващите му думи няма да бъдат разбрани погрешно. — Колко ли ще се зарадва кардинал Маршано да види отец Даниъл жив. Но тъй като той се намира под лекарски грижи и не е в състояние да пътува, остава само една възможност. Отец Даниъл да дойде или, ако се наложи, да бъде доведен при него.

В този момент отец Бардони не издържа и крадешком хвърли плах поглед към Фарел — внезапна, инстинктивна реакция, породена от желанието да разбере дали Фарел е изцяло на страната на Палестрина и одобрява задържането на Маршано. Студеният, безстрастен поглед на полицая не оставяше и капка съмнение. Само след миг свещеникът си възвърна самообладанието и разпалено се завъртя към Палестрина.

— Да не би да намеквате, че знам къде е? И че мога да му предам вашето съобщение? Че мога някак да организирам идването му във Ватикана?

— Отваря се ковчеже — спокойно изрече Палестрина. — Излита пеперудка… Къде отива? Много хора задават този въпрос и я преследват. Ала никой не я открива, защото в последния миг тя помръдва, после отново и отново. Трудна работа, когато е болна или наранена. Разбира се, ако някой не й помага… някоя добра душа, например известен писател или човек от църковните кръгове… и ако не е под грижите на милосърдна ръка, умела в тия неща. Да речем, медицинска сестра или монахиня, а може би и едното и другото… милосърдна сестра от Сиена… Елена Возо.

Отец Бардони не реагира. Просто гледаше безизразно, сякаш нямаше ни най-малка представа какво му говори държавният секретар. Вършеше го целенасочено, за да прикрие предишната грешка, ала сам знаеше, че вече е късно. Палестрина се приведе напред.

— Отец Даниъл трябва да дойде тихо. Да не разговаря с никого… Ако по пътя го заловят, да отговаря — на полицаите, на журналистите, дори на Талиа или Роскани, — че просто не помни какво се е случило…

Отец Бардони понечи да възрази, но Палестрина властно вдигна ръка и довърши с едва доловим глас.

— Разберете, че с всеки ден закъснение на отец Даниъл душевното състояние на кардинал Маршано ще се влошава… Здравето и духът му ще западат, докато дойде моментът, когато — той сви рамене — … вече няма да има значение.

— Ваше преосвещенство. — Гласът на отец Бардони изведнъж стана рязък. — Разговаряте не с когото трябва. Изобщо нямам представа къде е отец Даниъл и как да се свържа с него.

За момент Палестрина се втренчи в него, сетне бавно го прекръсти.

— Che Dio ti protegga15 — изрече той.

Фарел веднага пристъпи към вратата и я отвори. Отец Бардони се поколеба, после стана, мина край полицая и изчезна в мрака.

Палестрина гледаше как вратата се затваря. Нима беше сбъркал? Не, в никакъв случай. Отец Бардони беше куриер на Маршано още от самото начало. Именно той бе измъкнал отец Даниъл от ръцете на лекарите след експлозията на автобуса, за да го прехвърли в Пескара. И оттогава насам насочваше всяка негова крачка. Да, отдавна го подозираха — следяха го, подслушваха телефона му, дори предполагаха, че е наел кораба в Милано. Но не можеха да докажат нищо. Само че той сгреши, поглеждайки към Фарел, и това бе достатъчно. Палестрина знаеше, че Маршано има верни поддръжници. Щом бе вярвал на отец Даниъл толкова силно, че да се изповяда пред него, значи вярваше и на отец Бардони, за да му повери спасяването на американеца. И отец Бардони би приел без колебание.

Значи нямаше грешка, Палестрина бе разговарял, с когото трябва. И не се съмняваше, че посланието ще бъде получено.

3:00

Палестрина седеше до малкото писалище в спалнята си. Беше по сандали, загърнат в ален копринен халат и с огромния си ръст имаше вид на беловлас римски император. Върху масичката пред него лежаха ранните издания на пет-шест вестника от цял свят. Основната новина във всички бе продължаващата трагедия в Китай. По малкия телевизор вдясно от него предаваха репортаж на живо от Хефей. В момента показваха как пристигат камиони с войници от Китайската народоосвободителна армия. Всички бяха със защитни комбинезони, ръкавици, оранжеви респиратори и очила, за да се предпазят — както обясни облеченият като тях кореспондент — от заразата, докато помагат за отстраняването на непрестанно растящия брой трупове.

Палестрина откъсна очи от екрана и погледна към телефоните. Знаеше, че в момента Пиер Веген е в Пекин и води приятелски разговор с Ян Йе. Загрижено — и без ни най-малък намек, че идеята идва от някой друг — Веген щеше да заложи първата тухла от плана за реконструкция на китайското водоснабдяване. Палестрина вярваше, че репутацията на швейцарския банкер и отдавнашното му приятелство с председателя на Китайската народна банка са напълно достатъчни, за да запалят китайския финансист по идеята, която щеше да стигне от него право при генералния секретар на комунистическата партия.

Както и да завършеше срещата, след края на задължителните любезности Веген щеше да му позвъни. Палестрина се озърна към леглото. Би трябвало да поспи, но знаеше, че няма да може. Стана, отиде до гардероба и облече обичайния си черен костюм с бяла якичка. След малко напусна апартамента.

Нарочно слезе на партера със служебния асансьор, оттам мина незабелязано през една странична врата и се озова в мрачния парк.

Може би цял час броди насам-натам, унесен в мисли, без да забелязва нищо наоколо. По централната алея на Квадратната градина към алеите на Горския кът и после обратно, като спря за момент край скулптурата Fontana dell’Aquilone — Фонтан на орела, изваяна през седемнайсети век от Джовани Вазанцио. Самият орел в горната част на фонтана — хералдически символ на рода Боргезе, от който произхождаше папа Павел V — напомняше на Палестрина нещо съвсем различно, един безкрайно дълбок и личен символ. Връщаше го към древна Персия и предишното му битие, разтърсваше цялото му същество както нищо друго на този свят. От него черпеше сила. А от тази сила се раждаше твърдост, убеждение и увереност, че каквото върши, е правилно. Известно време орелът го държа в плен на обаянието си, след това го освободи.

Палестрина замаяно се отдалечи в мрака. Малко по-късно мина край двата сателитни предавателя на Ватиканското радио и продължи през безкрайната зелена морава, поддържана от цяла армия градинари, през вековни горички и по пътеки покрай изящни морави. Покрай магнолии и бугенвилии. Под борове и палми, дъбове и маслини. Край грижливо подрязани живи плетове, продължаващи сякаш километри наред. Тук-там го изненадваха струйки вода, разпръсквани от автоматичните нощни системи, които се подчиняваха единствено на часовника.

Сетне една мисъл го накара да се обърне. В неясната предутринна светлина Палестрина наближи жълтата тухлена сграда на Радио Ватикана. Отвори вратата, изкачи се по вътрешните стъпала на кулата и излезе на кръглата тераса около върха.

Подпрял тежки лакти върху каменния парапет, той стоеше и чакаше денят да изгрее над римските хълмове. Оттук се виждаше почти целият град — ватиканският дворец, катедралата „Свети Петър“ и по-голямата част от парка на Ватикана. Обичаше това място и то неслучайно му внушаваше чувство за безопасност в тежки мигове. Кулата се намираше върху хълм, встрани от самия Ватикан, и поради това бе удобна за отбрана. От кръглата външна площадка се виждаше като на длан кой идва насам; по-добра наблюдателница за бранителите не можеше да съществува.

Чувството може и да беше нелепо, но го спохождаше все по-често. Особено в светлината на мисълта, която го бе довела тук — забележката на Фарел, че отец Даниъл е като котка със седем живота, че заради един-единствен човек може да загуби Китай. До днес отец Даниъл беше просто досадна пречка, гнояща язва, която трябва да се изреже. Ала фактът, че е успял да се изплъзне и продължава да се изплъзва както от Томас Кайнд, така и от хората на Роскани, засегна една дълбока и ужасяваща струна в душата на Палестрина — тайната му вяра в съществуването на мрачен, езически пъкъл, обитаван от тайнствени и порочни духове. Не се съмняваше, че именно тези духове са виновни за внезапния пристъп на треска и жестоката смърт, прекъснала предишния му живот като Александър едва на трийсет и три години. Ако сега пак те насочваха отец Даниъл…

— Не! — високо изрече Палестрина, после напусна своята наблюдателница и слезе към парка.

Вече никога нямаше да си позволи да мисли за духовете. Те не съществуваха, бяха само плод на въображението му, а той нямаше да му разреши да го погуби.