Ден за изповед

112

Лугано, Швейцария, същият час

Хари почука на вратата на спалнята, после отвори и влезе заедно с Елена. Дани седеше сам на ръба на леглото и напрегнато гледаше малкия телевизор върху старинната масичка.

— Къде е отец Бардони? — запита Хари.

Бяха минали над два часа, откакто свещеникът се качи да разговаря с Дани. Най-сетне на Хари му омръзна да чака. Искаше лично да поговори с Бардони.

— Замина си — отвърна Дани, без да откъсва очи от телевизора.

— Закъде?

— Връща се в Рим.

— Значи дойде чак от Рим и веднага си тръгна? Просто така.

Дани не каза нищо. Продължаваше да се взира в телевизора. Предаваха на живо от Китай. Сега в Хефей беше нощ и цареше зловещо мълчание. Журналистите гледаха мълчаливо. Мълчаха и въоръжените войници с очила, маски и защитни комбинезони, които ги удържаха зад бариерите. На фона на черното небе в далечината се виждаха червеникавооранжеви сияния. Думите бяха излишни. По-близките кадри — недопустими. Спасителите изнемогваха и за да се предотврати разпространението на епидемии, бе заповядано да се пристъпи към масово изгаряне на телата. В долния десен ъгъл на екрана имаше малка диаграма.

Загинали според последните сведения: 77606

— Боже мой… — ахна Дани.

За пръв път чуваше какво става в Китай. Бе открил случайно, когато след излизането на отец Бардони включи телевизора новини около полицейското преследване.

— Дани… — обади се Хари зад него.

Изведнъж Дани грабна дистанционното от ръба на леглото и го насочи към телевизора.

Щрак.

Екранът изгасна.

Дани погледна Хари, после Елена.

— Бихте ли ни оставили насаме, сестро? — тихо изрече той на италиански.

— Разбира се, отче…

Елена хвърли бърз поглед към Хари, после излезе. Щом бравата щракна, Дани се завъртя към брат си.

— Кардинал Маршано е болен. Трябва да се завърна в Рим… Нуждая се от помощта ти.

— В Рим? — изненада се Хари.

— Да.

— Защо?

— Казах ти вече.

Хари свирепо изгледа брат си. Ето че пак се връщаха към предишния разговор, когато Дани изключи напълно.

— Не, нищо не си ми казал, освен че кардинал Маршано е болен.

— Знаеш, че не бива да говоря за това…

— Добре, щом не бива. Да опитаме друга тема… Как разбра отец Бардони, че си тук?

— От игуменката на Елена…

— Добре. Продължавай.

— Какво да продължавам? — глухо попита Дани. — Трябва да стигна до Рим, това е… Не мога да вървя. И до тоалетната не мога да ида без чужда помощ…

— Тогава защо не тръгна с отец Бардони?

— Той трябва да бърза. Ще хване самолет от Милано… а аз едва ли мога да мина през аерогарата, нали, Хари?

Хари плъзна длан по устните си. Явно Дани си бе възвърнал не само паметта, но и старото упорство.

— Дани, показват снимките ни по телевизията. И всички вестници ги поместват. Колко крачки според теб ще успеем да направим в Италия?

— Щом се измъкнахме, значи можем и да се вмъкнем.

Хари се вгледа в брат си, опитвайки се сам да открие отговора, който не получаваше.

— Преди малко ме предупреди да бягам, докато съм жив. Сега настояваш да се пъхна в устата на вълка. Какво ти стана?

— Преди малко не знаех какво е положението.

— И какво е положението?

Дани не отговори.

— Нещо става във Ватикана — настоя Хари. — Какво, по дяволите?

Дани продължаваше да мълчи.

— Маршано искаше аз и всички останали да повярваме, че си мъртъв — упорито продължи Хари. — Пазеше те… Каза ми: „И двамата ще загинете. Брат ви — защото знае. Вие — защото ще допуснат, че ви е казал.“ А сега можеш да прибавиш и Елена… Ако искаш да заложа своя, твоя и нейния живот, тогава кажи и останалото, дявол да те вземе.

— Не мога… — прошепна Дани едва чуто.

— Кажи ми причината — повиши глас Хари. Беше твърд, дори груб в стремежа си да получи отговор.

— Аз… — Дани се поколеба.

— Искам да знам причината, по дяволите.

За дълго настана тишина, сетне Дани проговори.

— В твоя бизнес, Хари, му казват адвокатска тайна. В моя го наричат изповед… Разбра ли сега?

Хари се вцепени. Изобщо не бе помислил за изповед.

— Маршано се е изповядал пред теб?

— Не съм казал кой и какво е изповядал, Хари. Просто ти обясних защо… не бива да говоря.

Хари му обърна гръб и се загледа през прозорчето в дъното. Искаше поне веднъж като възрастни да са на една и съща страна. Искаше Дани да му повярва дотолкова, че да разкрие истината. Но сега бе ясно, че просто не може.

— Хари — тихо каза Дани, — кардинал Маршано е пленник във Ватикана. Ако не отида, ще го убият.

Хари се завъртя.

— Кой го държи?… Фарел?

— Ватиканският държавен секретар. Кардинал Палестрина.

— Защо? — ахна Хари.

Дани съвсем леко поклати глава.

— Не мога да ти кажа…

Изведнъж Хари се върна до леглото.

— Искат да разменят теб срещу Маршано. Това е сделката, нали?

— Да… Само че няма да стане. Двамата с отец Бардони ще измъкнем кардинала. Затова Бардони се върна сам — за да подготви почвата, а и защото не можехме да поемем риска да ни заловят заедно.

Хари го изгледа смаяно.

— Ще измъкнете Маршано от Ватикана? Двама души, при това единият сакат, срещу Фарел и държавния секретар? Дани, тръгваш не просто срещу две могъщи личности, а срещу цяла държава.

Дани кимна.

— Знам…

— Ти си луд.

— Не… Просто съм последователен. Обмислям всичко докрай… Можем да го направим… Не забравяй, че съм бил морски пехотинец. Знам някои фокуси…

— Не — отсече Хари.

Дани се надигна.

— Какво „не“?

— Не и точка! — натърти Хари. — Вярно, преди години не се върнах да те взема от Мейн, но сега изплатих дълга си — от Ню Йорк до Рим, Комо, Беладжо, та чак дотук, където и да сме в момента… Е, най-сетне имам тая възможност… и смятам да те измъкна час по-скоро. Никакъв Рим. Женева… Ще се опитам да стигнем дотам и да се предадем на Международния червен кръст. Ако вдигнем шум, надявам се това да ни осигури известна защита.

Хари рязко пристъпи към вратата. Хвана дръжката и се озърна към Дани.

— Пет пари не давам за нищо друго, братко мой, просто нямам намерение пак да те губя… Нито заради Маршано, нито заради Светия престол, Фарел, Палестрина или когото и да било… — Гласът на Хари заглъхна. — Няма да те дам на тях, както дадох Мадлин на леда…

Той се втренчи в Дани, за да види дали е разбрал. После отвори вратата и прекрачи навън.

— Винаги съм бил същият! — впи се в гърба му като нож гласът на Дани.

Хари застина на място. Когато се обърна, Дани го гледаше право в очите.

— Тринайсетият ти рожден ден. Видя го изписан с тебешир върху една скала сред гората, когато се връщаше от училище все по същия заобиколен път. Никога не ти се прибираше у дома, особено през онзи ден.

Хари усети как коленете му омекват.

— Значи ти си го написал…

— Това беше подарък, Хари. Друго нямах какво да ти дам. Трябваше да повярваш в себе си, защото само това ни оставаше. И ти повярва. Избяга с моя подарък. Изгради живота си върху него. И свърши страхотна работа… — Погледът на Дани танцуваше изпитателно по лицето му. — Да стигна до Рим е по-важно от всичко друго, Хари… Сега аз се нуждая от подарък… И само ти можеш да ми го дадеш.

Сякаш цяла вечност Хари стоя неподвижно. Дани бе бръкнал в тестето, за да извади единствения останал коз. Най-сетне Хари пристъпи назад и затвори вратата.

— Как, по дяволите, ще стигнем до Рим?

— Ето…

Дани взе от нощното шкафче голям плик и изтърси отвътре две дълги бели пластини с изписан върху тях черен номер scv 13.

— Номер за ватиканска кола, Хари. Дипломатически. От най-първите. Никой няма да спре кола с такъв номер.

Хари бавно надигна глава.

— Каква кола? — попита той.