Ден за изповед

142

Херкулес клечеше в бойниците на древната крепостна стена, увенчаваща кулата „Сан Джовани“. Беше от обратната страна на площадката, пет-шест метра под островърхия керемиден покрив.

Трябваха му почти три часа, за да се изкатери дотук педя по педя, под прикритието на утринните сенки. Когато най-сетне достигна върха и пролази към скривалището си, беше жаден и грохнал от умора, но се намираше на точното място, в точното време.

Долу виждаше двама от хората на Фарел да се спотайват в храстите край входа на кулата. Други двама чакаха зад живия плет отвъд алеята. Вратата точно под него изглеждаше неохранявана. Херкулес нямаше представа още колко от мъжете в черно дебнат в кулата. Един, двама, двайсет, нито един? Ясно бе само онова, което предсказа Дани — онези ще се крият отстрани като паяци, чакащи плячката слепешком да връхлети право в тяхната мрежа.

Дани! Херкулес се ухили. Харесваше му да нарича свещеника по име като мистър Хари. Така се чувстваше част от семейството, в което би желал да живее. И смяташе, че поне засега, поне днес, наистина е така. Това бе важно за него. Уродливо джудже, изоставено от родителите си почти веднага след раждането, той беше винаги сам, приемаше живота такъв, какъвто бе и отказваше да се признае за негова жертва. Ала ето че изведнъж закопня за човешка близост. Това го изненада, защото никога не бе подозирал каква болка носи копнежът. И разбра едно: независимо от външността си той бе много по-близък с другите хора, отколкото предполагаше. Хари и Дани го бяха взели със себе си заради онова, което само той можеше да извърши, и така за пръв път в неговия живот му дадоха цел и достойнство. Повериха му своя живот, живота на Елена и дори на истински кардинал. Каквото и да се случеше, той нямаше да ги подведе за нищо на света.

Херкулес примижа срещу слънцето и огледа тесния път, по който щяха да тръгнат към гарата. Точно отсреща, зад храстите, където се криеха двамата с черни костюми, беше площадката за кацане на папския хеликоптер. В обратната посока отвъд дърветата се издигаше другата кула — Радио Ватикана. Той погледна часовника си.

9:07

Дани и Елена влязоха през главния вход на Ватиканския музей. Придружаваха ги още три двойки с инвалидни колички: американско семейство в напреднала възраст — мъжът с бейзболно каскетче на „Ел Ей Доджърс“ непрекъснато гледаше Дани и шапката му с емблемата на нюйоркските „Янки“, сякаш го бе разпознал или пък просто му беше писнало от музеи и искаше да побъбри за бейзбол; жена му, пълничка и любезно усмихната, буташе количката; баща и син на около дванайсет години с шинирани крака, вероятно бяха французи; жена на средна възраст и друга, с побеляла коса — навярно майка и дъщеря, може би англичанки, но не можеше да се каже със сигурност, защото възрастната жена се държеше ужасно грубо с по-младата.

Един по един минаха да си купят билети, после служителят заръча да изчакат асансьора, който ще ги изкачи на втория етаж.

— Спри тук. По-близо до вратата — кресна побелялата англичанка на дъщеря си. — Чудя се защо настоя да облечеш тази рокля, като знаеш, че не ми харесва.

Елена намести по-удобно калъфа за камера и се озърна към Дани. Калъфите бяха най-обикновени, пластмасови, каквито носят мнозина туристи, но вместо камери и касети вътре имаше цигари и кутии кибрит; запечатани найлонови торбички с памучните намотки, напоени със смес от ром и зехтин; и накрая четирите бирени бутилки — по две във всеки калъф — с прикачени фитили и пълни със същата смес.

Раздаде се звън, лампичката светна и вратата на асансьора се отвори. Изчакаха да излязат няколко души, после влязоха в кабината, при което белокосата жена побърза да изпревари останалите.

— Ние най-напред, ако не възразявате.

Нямаше кой да възрази, тъй че Елена и Дани останаха последни и трябваше да се сместят пред другите, с гръб към вратата. Ако бяха първи, втори или дори трети, Дани навярно би видял Итън и Адриана как прекрачват покрай билетното гише и ги забелязват миг преди вратата да се затвори.