Ден за изповед

119

Хари зави зад ъгъла и тръгна по Виа дел Парионе. Часовникът му показваше седем и двайсет и пет, почти час след времето за среща в апартамента. В движение той извади клетъчния телефон и отново опита номера.

Пак нищо.

Здравият разум му подсказваше, че отец Бардони просто е закъснял по една или друга причина. Нямаше защо толкова да се тревожат. Отпред се появи номер 17, където живееше отец Бардони. Дани бе казал, че отзад имало тясна уличка и в дъното й — стара дървена порта към задния вход на сградата. Ключът бил скрит вляво от вратата, под саксия с червено мушкато.

Хари зави по уличката, мина около двайсет метра и видя портата. Отвори я и прекоси малко дворче, покрито с чакъл. Саксията беше на място. Под нея лежеше ключ.

Апартаментът на отец Бардони също беше на най-горния етаж и Хари бързо се изкачи до него по задното стълбище. Все още вярваше, че не е станало нищо особено и закъснението на отец Бардони ще се обясни по най-прост начин. Но дълбоко в себе си изпитваше онова, което бе накарало Дани да нахълта през кухненската врата. Ужас.

Стигна до най-горната площадка, зави по тесен коридор и спря пред вратата на отец Бардони. Дълбоко пое дъх, пъхна ключа в ключалката и се опита да го завърти. Нямаше нужда. Вратата беше отключена и веднага поддаде.

— Отче…

Никакъв отговор.

— Отец Бардони…

Хари прекрачи в мрачното антре. Пред него имаше малък хол. Също като хола на Дани — обзаведен само с най-необходимото. Отдясно започваше тесен коридор. Имаше врата отстрани и още една в дъното. И двете бяха затворени. Той въздъхна, хвана дръжката на първата и отвори.

— Отче.

Зад вратата имаше спалня. Тясна, с малко прозорче в дъното. Леглото беше разтребено. На нощното шкафче до него имаше телефон. Нищо повече. Хари се завъртя да излезе и в този момент забеляза на пода до леглото клетъчен телефон, който отец Бардони носел „винаги със себе си“.

Изведнъж Хари усети собственото си присъствие. Долавяше нещо ужасно нередно, сякаш не биваше да е тук. Той излезе от спалнята и безкрайно бавно се завъртя към другата врата. Какво имаше там? Цялото му същество крещеше да си тръгне веднага. Да избяга. Да стори каквото и да било, но да не отваря онази врата. Но не можеше.

— Отец Бардони — повтори той.

Тишина. Хари извади кърпичката си и обви с нея дръжката на вратата.

— Отец Бардони — повиши глас той, за да е сигурен, че ще го чуят.

Никакъв отговор. Хари усети как по горната му устна се стича пот. Сърцето му биеше лудо. Бавно завъртя дръжката. Вратата щракна и се отвори. Той видя протритата бяла теракота на пода, после мивката и края на ваната. Побутна с лакът вратата докрай.

Отец Бардони седеше във ваната. Гол. С широко отворени, втренчени очи.

— Отче.

Хари пристъпи напред. Кракът му закачи нещо. На пода лежаха очилата с черни рамки. Хари отново погледна към ваната. В нея нямаше вода.

— Отче — задавено прошепна той, като че се надяваше да получи отговор.

Не му хрумваше нищо друго, освен че свещеникът е искал да се изкъпе, но е получил сърдечен удар или нещо подобно, преди да пусне водата. Още крачка напред.

— О, Боже!

Сърцето на Хари подскочи в гърлото и той бързо отстъпи назад с разширени от ужас очи. Лявата китка на отец Бардони беше отрязана. Почти нямаше кръв. Просто ръката свършваше изведнъж като пречупен клон.