Ден за изповед

110

Светата майка Кармела Фенти беше дребничка монахиня на шейсет и три години. Очите й искряха от добродушно веселие, ала същевременно в тях се долавяше дълбока загриженост. Седнала в своя тесен, скромен кабинет на втория етаж в сиенската болница „Санта Бернардина“, тя изливаше тази загриженост пред Роскани, както вече бе сторила пред полицаите от Сиена; разказваше му как привечер на 6 юли, понеделник, й се обадила сестра Мария Купини, администраторка на францисканската болница „Санта Чечилия“ в Пескара, за да съобщи, че един ирландец без приятели и роднини е претърпял тежка автомобилна катастрофа. Страдал от контузия, изгаряния и други сериозни травми. Персоналът не достигал, та искала да попита дали майка Фенти не може да й помогне.

Разбира се, майка Фенти помогнала. И не узнала нищо повече, докато не дошли да я потърсят от полицията. Нямала навика да поддържа връзка със сестрите, изпратени в други болници.

Роскани: „Познавате ли се лично със сестра Купини?“

Майка Фенти: „Не.“

Роскани: „Майко Фенти (Роскани помълча, вгледа се в игуменката и продължи), сестра Купини каза на полицаите в Пескара, че изобщо не е разговаряла с вас. Освен това каза и болничните регистри го потвърждават, че не знае подобен човек да е приеман в болницата «Санта Чечилия». Призна обаче, че без нейно знание е бил приет пациент с неустановена самоличност, който останал около седемдесет и два часа под грижите на външни санитари. Странно, но никой не знае как и от кого е приет.“

Майка Фенти: „Старши инспекторе, не познавам медицинската практика в болницата «Санта Чечилия». Знам само каквото ми казаха и досега напълно го вярвах.“

Роскани: „Позволете да добавя, че полицията в Пескара не разполага със сведения за сериозна автомобилна злополука през онзи период от време.“

Майка Фенти: „Знам само каквото ми каза една францисканска сестра и нямаше как да не й повярвам. (Тя отвори чекмеджето си и извади бележник с протрита подвързия. Прелисти няколко страници и побутна бележника към Роскани.) Това са записи за личните ми телефонни разговори. Тук (тя посочи с пръст в средата на страницата) ще видите, че са ме потърсили на шести юли в седем и десет вечерта, а разговорът е приключил в седем и шестнайсет. Отдясно е записано името. Сестра Мария Купини. Администраторка на болницата «Санта Чечилия» в Пескара. Както виждате, записано е с химикалка. Нищо не съм поправяла.“

Роскани кимна. Вече бе видял същите сведения в документацията на телефонната компания.

Майка Фенти: „Ако жената, с която разговарях, не е била сестра Купини, защо се е представила за нея?“

Роскани: „Защото някой човек с добри познания за болничните процедури е искал да намери медицинска сестра, която да се погрижи за избягалия свещеник отец Даниъл Адисън. Тази сестра се е оказала вашата монахиня Елена Возо.“

Майка Фенти: „Ако сте прав, старши инспекторе, то къде е тя? Какво е станало с нея?“

Роскани: „Не знам. Надявах се вие да знаете.“

Майка Фенти: „И аз не знам.“

За момент Роскани се втренчи в нея, после стана и пристъпи към вратата.

Роскани: „Ако не възразявате, света майко, бих желал още един човек да ме изслуша.“

Роскани отвори вратата и кимна на някого в коридора. След миг на прага се появи карабинер. До него стоеше мъж на възрастта на майка Фенти с гордо изправена, побеляла глава. Беше облечен е кафяв костюм, бяла риза и вратовръзка. И макар че се опитваше да изглежда спокоен и силен, личеше, че е разтревожен, дори изплашен.

Роскани: „Майко Фенти, това е Доменико Возо, бащата на сестра Елена.“

Майка Фенти: Познаваме се, старши инспекторе. Buon pomeriggio, Signore19.

Доменико Возо кимна и седна на стола, придърпан от карабинера.

Роскани: „Света майко, казахме на синьор Возо какво се е случило според нас с дъщеря му. Че сега тайно се грижи някъде за отец Даниъл, но я смятаме по-скоро за жертва, отколкото за съучастница. Все пак бих желал и двамата да разберете, че я заплашва сериозна опасност. Някой се опитва да убие свещеника и вероятно ще унищожи всички около него. А този човек е не само много умел, но и крайно жесток.“

Роскани погледна Доменико Возо и в този миг изведнъж се промени изцяло — беше баща, знаещ много добре как би се чувствал, ако Томас Кайнд дебне някое от неговите деца.

Роскани: „Не ни е известно къде се намира дъщеря ви, синьор Возо, но убиецът може и да е по-добре осведомен. Ако знаете къде е тя, моля ви да ми кажете. Заради нея…“

Доменико Возо: „Нищо не мога да кажа. От все сърце бих желал да знам къде е.“ (Той стрелна умолителен поглед към майка Фенти.)

Майка Фегти: „И аз не знам, Доменико. Вече казах на старшия инспектор. (Тя погледна Роскани.) Ако чуя, ако чуе, която и да било от сестрите, вие пръв ще научите. (Тя се изправи.) Благодаря ви за посещението.“

Майка Фенти знаеше къде е Елена. Доменико Возо — не. Така си мислеше Роскани двайсет минути по-късно, седнал зад бюрото в една от канцелариите на полицейския участък в Сиена. А майка Фенти отричаше. Макар да знаеше, че бащиното сърце се къса от тревоги.

При цялото си веселие и любезност тази жена бе опитна, хитра и твърда като кремък. Толкова твърда, че би допуснала гибелта на Елена Возо, за да защити онзи, комуто се подчиняваше. А че се подчиняваше някому, нямаше и капка съмнение, защото въпреки високия си църковен пост далеч не бе тъй могъща, че да организира всичко сама. Една игуменка от Сиена не би посмяла да предизвика едновременно и католическата църква, и цялата италианска държава.

Макар да бе сигурен, че безименният пациент от болницата в Пескара трябва да е отец Даниъл, Роскани знаеше, че сестра Купини ще се преструва докрай на недоразбрала, защото майка Фенти й бе отредила тази роля. Очевидно майка Фенти решаваше всичко. А тя нямаше да отстъпи. Следователно трябваше час по-скоро да я заобиколят.

Роскани се облегна назад и отпи глътка студено кафе. Точно в този момент му хрумна идея… или поне възможност.