Ден за изповед

45

23:00

Хари лежеше в апартамента на Итън и се мъчеше да заспи, след като заключи вратата и за всеки случай подпря дръжката със стол. Повтаряше си, че всичко е наред. Че Итън е прав. Досега беше сам в безизходицата. Но вече разполагаше със скривалище и двама души, готови да му помогнат.

След разговора Итън излезе да донесе нещо за ядене, като посъветва Хари междувременно да се изкъпе и да промие раните си. Но да не се бръсне. Засега наболата брада го пазеше, променяше външността му.

Освен това Итън му заръча да помисли в кого иска да се превърне. Да подбере роля, която не би го затруднила при разпит — например преподавател по право; журналист от филмово списание, дошъл на почивка в Италия; начинаещ сценарист или писател, проучващ древния Рим.

— Ще си остана свещеник — заяви Хари, когато Итън се върна с пица, бутилка червено вино, хляб и кафе за утрешната закуска.

— Но нали полицията издирва американски свещеник.

— Тук е пълно със свещеници. И, предполагам, че мнозина от тях са американци.

Итън се поколеба, после кимна мълчаливо, влезе в спалнята и след малко се върна с две ризи и пуловер. Извади от едно чекмедже фотоапарат и накара Хари да застане до бялата стена. Направи осемнайсет снимки. На шест от тях Хари беше с едната риза, на шест с другата и на последните шест с пуловера.

После Итън си тръгна, като му заръча да не излиза. Обеща, че утре към пладне ще намине или той, или Адриана.

Защо?

Защо избра да остане свещеник? Беше ли го обмислил добре? Да. Като свещеник можеше по всяко време да излезе от ролята само с едно преобличане. И както сам бе казал, в Рим навярно имаше доста американски духовници. Крий се, без да се криеш, така го посъветва Херкулес. Пред погледа на полицията. Хари бе послушал съвета и всичко мина чудесно. На няколко пъти. Веднъж дори под носа на карабинерите.

От друга страна, Итън имаше право — полицията издирваше Дани. А Дани беше американски свещеник. Свещеник, който говори английски с американски акцент, моментално попадаше под подозрение. Щом го зърнеха, хората биха се запитали дали лицето под наболата брада не изглежда познато. А и наградата… Сто милиона лири. Около шейсет хиляди долара. Кой ли не би рискувал да предизвика скандал, като повика полицията, дори и да се окаже, че е сбъркал?

И изобщо какво знаеше за свещениците? Ами ако някой духовник го заговореше? Ако някой го помолеше за помощ? Така или иначе, решението вече бе взето, снимките направени, а Итън обещаваше да го инструктира, когато донесе документите.

Свещеник.

Отвън долитаха звуците на нощния град. Виа ди Монторо беше настрани от оживените улици и нямаше чак такава шумотевица като в хотел „Хаслер“ над Испанската стълба. Но все пак звуците не преставаха. Автомобили. Бръмчене на мотопеди. Пешеходци по тротоара.

Малко по малко шумът се превърна във фон и затихна като далечна симфония на пустотата. Горещият душ, чистите чаршафи, умората от преживяното — всичко тласкаше Хари към съня, неусетно го караше да признае колко е изтощен. Може би именно затова бе избрал да остане свещеник. Просто защото бе лесно. И защото веднъж му помогна. Другото нямаше нищо общо… това, че изпитваше странното желание да разбере какъв е бил Дани. Да изпълни буквално съвета на Херкулес. Поне за известно време да се превърне в брат си.

Той затвори очи и се унесе. В полусън отново видя коледната картичка: украсената елха зад усмихнатите лица с червени качулки — майка му, баща му, той, Мадлин и Дани.

Честита Коледа от семейство Адисън.

После видението помръкна и Хари чу в тъмнината гласа на Пио. Този глас отново нашепваше онова, което бе казал в колата на път към Рим: Знаете какво щях да си мисля на ваше място… Жив ли е брат ми? И ако да, къде се намира?

Маршано седеше сам в библиотеката пред изгасналия компютър. Книгите, които изпълваха всеки сантиметър от пода до тавана, сега му се струваха безсмислени украшения. Единствената светлина идваше от халогенната лампа върху бюрото. В светлия кръг лежеше пликът с надпис URGENTE, който му бяха доставили в Женева. Същият плик, който носеше във влака за Рим. Беше изслушал касетата в него само веднъж и не пожела да повтори. Сам не знаеше защо сега му хрумна да я чуе отново. Но идеята го привличаше неудържимо.

Той измъкна от едно чекмедже малък касетофон, отвори плика и зареди касетата. Поколеба се секунда-две, после решително натисна бутона. Лентата плъзна напред с тихо шумолене. И прозвуча тих, но съвършено ясен глас.

В името на Отца, и Сина, и Светия дух. Нека Бог, който просветлява всяко сърце, ти помогне да осъзнаеш греховете си и да се довериш на Неговото милосърдие.

Амин — изрече друг глас и продължи: — Благослови ме отче, защото съгреших. Много дни минаха от последната ми изповед. Ето моите грехове…

Изведнъж Маршано натисна с палец бутона СТОП и застина като вцепенен. Нямаше сили да слуша повече.

Една изповед бе записана тайно, без знанието на изповядващия се и свещеника. Изповядващият се грешник бе самият Маршано. Свещеникът — отец Даниъл.

Изпълнен с ужас и отвращение, тласнат от Палестрина към най-мрачните дълбини на душата си, Маршано бе подирил единственото възможно спасение. Отец Даниъл бе не само честен сътрудник и най-искрен приятел, но и изцяло отдаден на Бога свещеник. Каквото чуеше, щеше да бъде закриляно от тайната на светата изповед и нямаше да излезе извън изповедалнята.

Но ето че излизаше.

Защото Палестрина го бе записал. Без съмнение беше заръчал на Фарел да монтира електронни устройства и на други места, били те обществени или частни — навсякъде, където би могъл да отиде Маршано или някой от другите кардинали.

Обхванат от параноя, държавният секретар се отбраняваше по всички фронтове. Очевидно напълно си вярваше, че има дарба на велик пълководец, както бе споделил с Маршано преди години. Тогава беше пиян, но съвсем сериозно и с нескрита гордост се хвалеше, че още откакто в детството си узнал за прераждането, разбрал кой е — новото превъплъщение на Александър Македонски, древния завоевател на Персийската империя. Оттогава целият му живот бил посветен на борбата за власт и именно затова се издигнал тъй високо. Нямало значение дали другите вярват, след като той бил убеден, че е истина. И в течение на годините Маршано го виждаше как малко по малко се обгръща с мантията на войнствен генерал.

Колко светкавично и брутално бе действал след записа! Маршано се изповяда в четвъртък късно вечерта, а в петък сутрин отец Даниъл потегли за Асизи — навярно да търси духовна утеха, тъй като бе потресен не по-малко от самия кардинал. Маршано ни най-малко не се съмняваше кой е решил да го спре, като унищожи автобуса и избие десетки невинни хора. В този ход на Палестрина личеше същото безмилостно пренебрежение към човечеството, както и в китайската му стратегия, същата хладнокръвна параноя, която го караше да се бои не само от хората около себе си, но дори от тайната на светата изповед, а заедно с нея и от всички църковни канони.

Би трябвало да очаква това от него. Защото вече бе видял истинското чудовище Палестрина без маска. Споменът оставаше в паметта му завинаги, като отпечатан с желязно клеймо.

На сутринта след пищното обществено погребение на римския кардинал Палестрина бе свикал все още дълбоко потресените си противници — Маршано, префекта на Епископското сдружение Жозеф Матади и генералния директор на Ватиканската банка Фабио Капици — на съвещание в личната си вила в Гротаферата край Рим. Често използваше това уединено място за „задълбочени“ разговори и именно там им бе представил за пръв път своя „Китайски протокол“.

След пристигането си тримата бяха отведени настрани от вилата в малко дворче, сгушено сред отлично поддържана зеленина. Седнал край масичка от ковано желязо, Палестрина пиеше кафе и въвеждаше данни в портативния си компютър. Фарел стоеше зад стола му като добре школуван иконом с желязна десница. Присъстваше и трети човек — кротък и симпатичен, още ненавършил четирийсет. Беше слаб, среден на ръст, с черна коса, пронизващи сини очи и облечен — Маршано го помнеше много добре — с двуредно тъмносиньо сако, бяла риза, тъмна вратовръзка и сив панталон.

— Мисля, че не познавате Томас Кайнд — каза Палестрина, докато сядаха, и небрежно махна с ръка, сякаш представяше нов член на някакъв частен клуб. — Той ни помага да координираме „положението“ в Китай.

Маршано и днес изпитваше същата вълна от ужас и недоумение, която бе забелязал у всички останали — внезапно подвитите тънки устни на Капици; неудържимия страх в добродушните очи на Жозеф Матади, — когато Томас Кайнд се изправи и любезно ги поздрави, задържайки поглед върху всеки от тях.

— Buon giorno, монсиньор Капици… Кардинал Матади… Кардинал Маршано.

В онзи момент Маршано си спомни, че е виждал преди година Кайнд заедно с някакъв дребен китаец на средна възраст. Всъщност само го бе зърнал отдалеч, когато двамата с отец Даниъл отиваха на среща с Пиер Веген. По онова време нямаше представа кой е този човек и го запомни само заради китаеца. Но беше истински ужас да го види отблизо, да знае какво представлява и да чуе името си от устните му, докато онзи го пронизва с поглед.

А тихата наслада на Палестрина от тяхната неприкрита реакция им подсказваше недвусмислено кой и по чия заповед е убил папския наместник. Поканата да се явят във вилата беше ясно предупреждение, че ако някой от тях тайно споделя възгледите на покойния кардинал, не одобрява китайските планове на Палестрина и възнамерява да се обърне към светия отец или Кардиналския съвет, ще си има работа с Томас Кайнд. Палестрина чисто и просто демонстрираше чудовищната си наглост с това театрално представление в своя цирк на ужасите. Нещо повече, даваше ясен знак, че в най-скоро време започва войната за превземане на Китай.

А след това, сякаш не му стигаше досегашното предизвикателство, Палестрина плъзна огромна длан по буйната си побеляла грива и им каза, че са свободни.

Пред погледа на Маршано отново изплува миниатюрният касетофон върху бюрото сред полумрачния кабинет. В своята изповед бе разказал на отец Даниъл за убийството на кардинал Парма и собственото си съучастничество в безумния план на Палестрина да завладее Китай за църквата — не само чрез подмолни машинации с инвестициите на Ватикана, но и с далеч по-ужасни методи, предвиждащи гибелта на безброй невинни китайски граждани.

Без да подозира, с тази изповед бе подписал смъртната присъда на отец Даниъл. Първия път се намеси Господ, или може би съдбата. Но след като станеше ясно, че отец Даниъл е жив, Томас Кайнд щеше да тръгне по дирите му. А от човек като Кайнд просто не можеше да се избяга. Палестрина нямаше да допусне втори провал.