Ден за изповед

29

Рим, по същото време

Изведнъж му се стори, че стотици малки крачета тичат по него. Леки, пъргави крачета. Като на гризачи. С нечовешко усилие Хари отвори едно око и ги видя. Не бяха мишки.

Плъхове.

Лазеха по гърдите му, по корема, по двата крака. Вече в пълно съзнание, той извика. Закрещя. Опита се да ги изтръска. Някои изчезнаха, но други, останаха. Наострили уши. Гледаха го с малките си червени очички.

После той надуши вонята.

И си спомни канала.

От всички страни долиташе шумът на течаща вода. Хари усети влагата и осъзна, че лежи сред течението. Надигна се, завъртя глава и с единственото си здраво око зърна още плъхове. Стотици. По-горе, на сухото. Гледаха го и чакаха. Ето защо не бяха дошли. И те се плашеха от водата. Само най-храбрите бяха дръзнали да прецапат през плиткото.

Над него се издигаше заоблен свод от старинни камъни. Същите камъни, но с добавка на изронен цимент оформяха двете стени и канала, в който лежеше. Тук-там мъждиви крушки с телени предпазители едва осигуряваха светлина за изтощеното му зрение.

Зрение.

Виждаше!

Поне отчасти.

Легнал по гръб, той затвори дясното си око и веднага всичко изчезна. Изчака малко, после събра смелост и отвори лявото око.

Чернота. Никакъв образ.

Веднага отвори дясното око и светът се завърна. Мътни светлини. Камък. Бетон. Вода.

Плъхове.

Видя как два от тях бавно пълзят към дясното му око. Душеха. Зъбеха се. Най-храбри сред храбрите. Като че знаеха. Премахнеха ли това око, вече нямаше да вижда. Ставаше тяхна плячка.

— Марш оттук! — изкрещя той и отчаяно опита да се надигне.

Усети как плъховете впиха нокти и устояха на място.

— Марш оттук! Марш оттук! Марш оттук, мамицата ви!

Мяташе се насам-натам и гласът му кънтеше под каменния свод. С всички сили се мъчеше да ги прогони. После падна настрани, в по-дълбокото. Усети водата как връхлетя и го повлече. И със сигурност усети как плъховете побягнаха от него. Ясно чу пискливото им цвърчене, докато се бореха да изскочат на сухо, преди да се удавят. И още по-ясно чу как стотиците други цвърчат в ужасяващия хор на споделения страх. Отвори уста, за да го заглуши с рев и да си поеме въздух. Но течението го влачеше, в гърлото му нахлу вода и той се задави. Единственото му ясно усещане бе нейният вкус — отвратителен и примесен със собствената му кръв.