Ден за изповед

134

1:40

Дани пак погледна часовника върху нощното шкафче. Бяха минали петнайсет минути. Нямаше представа дали е задрямал през това време. Току-що Хари дойде да си легне. Преди повече от час бе отишъл да провери батериите. Кой знае къде се бе губил толкова дълго. Сигурно при Елена.

Още от Беладжо усещаше как между него и нея се трупа напрежение и знаеше, че рано или късно то трябва да избухне. Монашеското расо нямаше значение. Когато Елена дойде да се грижи за него в Пескара, Дани почти веднага разбра, че не е от жените, способни да се задоволят с тихия, самовглъбен манастирски живот. Дори и в най-дивите си фантазии не би очаквал тя да се влюби тъкмо в брат му. Но сегашните обстоятелства — той се ухили в мрака — далеч надхвърляха най-безумните му фантазии. Да, безумни — усмивката му внезапно посърна — и ужасно, ужасно трагични. Пред погледа му отново изплува човекът с пистолета в автобуса за Асизи. Отново усети експлозията. Спомни си огъня, писъците, хаоса, премятането на автобуса. Спомни си как инстинктивно скочи и натъпка документите си в джоба на убиеца. Изведнъж този спомен отмина и той вида Маршано зад телената решетка на изповедалнята, чу измъчения му глас: Благослови ме отче, защото съгреших…

Дани рязко се завъртя, притисна глава върху възглавницата и се помъчи да прогони останалото. Но не можеше. Помнеше всичко дума по дума.

Адриана се размърда от шума и надигна глава. Итън излезе от колата, приглади бежовото си лятно сако и тръгна по тротоара към автомобила на Скала. Тя го видя как заобиколи светлото петно под една улична лампа, без да откъсва очи от мрачния силует на отсрещния жилищен блок, после изчезна в сенките. Адриана веднага погледна оранжевата светлинка на часовника върху таблото и се зачуди колко време е спала.

2:17

След малко Итън се върна и седна до нея.

— Там ли е Скала? — запита тя.

— Седи в колата и пуши…

— Тъмно ли е в коридора?

— Тъмно е. — Итън се вгледа в нея. — Заспивай. Ако стане нещо, ще разбереш.

Адриана се усмихна.

— По едно време си мислех, че те обичам, Джеймс Итън…

Итън пак се загледа към сградата.

— Не обичаше човека, а службата…

— И човека, и службата, поне отначало.

Адриана придърпа тънкото джинсово яке и се сгуши на седалката. Дълго гледа как Итън наблюдава сградата, докато накрая се унесе.