Ден за изповед

59

Болница „Свети Йоан“, Виа дел Амба Арадам, 21:50

Хари бе сам в малкия параклис. Седеше на третата скамейка от олтара. Беше прибрал черната барета в джоба си и бе привел глава като за молитва. След петнайсет минути чакане вратата се отвори и близо до него седна мъж с лятна риза и кафяви джинси.

Хари погледна часовника си, после се озърна към входа. Маршано трябваше да е тук още преди двайсет минути. Реши да му даде още пет минути, после да си тръгне. Едва тогава погледна отново новодошлия и смаяно осъзна, че това е Маршано. Кардиналът дълго стоя неподвижен. Мълчеше с приведена глава. Накрая той се взря в Хари и кимна към една врата вляво. После стана, прекръсти се и изчезна през вратата. В същия момент влязоха двама младежи, коленичиха пред олтара и седнаха на първия ред.

Хари бавно преброи до двайсет, после стана, прекръсти се и излезе през вратата отляво. От другата страна кардиналът го чакаше сам в тесен коридор.

— Елате — каза Маршано.

Стъпките им кънтяха по протритите черно-бели плочки на пода. Кардиналът поведе Хари към някаква по-стара част на сградата. Завиха по нов коридор. Маршано отвори една врата и влязоха в друга молитвена стаичка. Беше по-тясна, сумрачна, с няколко пейки от полирано дърво и прост бронзов кръст на отсрещната стена. Отляво и отдясно имаше високи прозорци, през които сега се виждаше нощното небе.

— Пожелали сте да ме видите. Ето ме, мистър Адисън.

Маршано затвори вратата и се обърна така, че очите и челото му останаха в сянка. Съзнателно или не, това подчертаваше неговата власт, напомняше на Хари, че каквото и да става, Маршано все още е видна фигура в църковната йерархия. Че разполага с огромна сила и влияние.

Но Хари не можеше да си позволи колебания.

— Ваше преосвещенство, брат ми е жив и вие знаете къде се намира.

Маршано мълчеше.

— От кого го пазите? От полицията?… От Фарел?

Знаеше, че Маршано го гледа, че невидимите очи се впиват в неговите.

— Обичате ли брат си, мистър Адисън?

— Да…

— Обичате… ли… брат… си? — повтори Маршано. Този път по-натъртено, настоятелно, безмилостно. — Бяхте отчуждени един от друг. От години не сте разговаряли.

— Той е мой брат.

— Много хора имат братя.

— Не разбирам.

— Толкова време живяхте разделени. Защо изведнъж стана толкова важен за вас?

— Просто защото го има.

— Тогава защо рискувате живота му?

В очите на Хари пламна гняв.

— Кажете къде е, и толкова.

— А мислили ли сте какво ще правите след това? — продължи Маршано, без да обръща внимание на думите му. — Ще стоите при него? Ще се криете завинаги?… Рано или късно ще разберете, че трябва да се справите с най-важното. Полицията. А когато го разберете, мистър Адисън, когато излезете на открито, и двамата ще загинете. Брат ви — заради онова, което знае. Вие — защото ще мислят, че ви е казал.

— А какво точно знае?

Маршано дълго мълча, после излезе от сянката и светлината за пръв път огря очите му. Това вече бяха очи не на църковен аристократ, а на обикновен човек, разкъсан и премазан от страх. Страх, какъвто Хари не бе и подозирал, че съществува. И това го потресе.

— Вече се опитаха да го убият. И пак се опитват. Изпратили са по дирите му изкусен ловец. — Маршано гледаше Хари право в очите. — Виа ди Монторо номер деветдесет и седем. Не си въобразявайте, че днес сте се прибрали незабелязано в апартамента. Не смятайте, че дрехите на свещеник ще продължат да ви прикриват. Предупреждавам ви от все сърце, стойте настрани! Ако ли не…

— Къде е той? Какво знае, по дяволите?

— … ако ли не, лично аз ще им кажа къде е. А сторя ли го, повече никой няма да чуе за него. — Маршано сниши глас и добави почти шепнешком: — Толкова голям е залогът…

— Църквата — изрече Хари и потръпна.

За миг кардиналът се втренчи в него, после рязко обърна гръб, отвори вратата и стъпките му заглъхнаха в пустия коридор.