Ден за изповед

73

Вила Лоренци, 6:00

Разрошен и бос, Едуард Муи излезе по халат от надзирателската къщичка, безразлично сви рамене и пусна Роскани заедно с цялата му армия — агенти от Групо Кардинале, въоръжени униформени карабинери и петима военни с кучета — да претърсят за втори път Вила Лоренци.

Отново пребродиха огромния централен палат, шестнайсетте стаи на пристройката за гости, отсрещното крило, където бяха личните покои на Ерос Барбу, мазетата и подземията. Кучетата напразно търсеха мириса на докараните със самолет дрехи от апартамента на отец Даниъл и хотелската стая на Хари Адисън.

Сетне претърсиха щателно грамадната сводеста сграда зад резиденцията, където имаше закрит плувен басейн и тенис корт, а на горния етаж — просторна бална зала с позлатен таван. После гаража за осем коли, жилищата на прислугата, двете едноетажни сервизни постройки и накрая трите декара парници.

Роскани не пропусна нито едно местенце. Крачеше в ранната горещина с разхлабена вратовръзка и разкопчана риза. Ръководеше операцията стая след стая, сграда след сграда, дебнеше реакциите на кучетата, лично отваряше гардеробите, търсеше скрити вратички, надничаше между стените, под подовите настилки — нищо не убягна от неговото внимание. А мислите му непрестанно се връщаха към убийствата в Пескара и човека с пикела. Кой можеше да е той? Вече бе пратил до централата на ИНТЕРПОЛ в Лион спешна молба да му осигурят списък на всички убийци и терористи, за които в момента се смята, че са в Европа. Списъкът трябваше да съдържа предполагаемо местонахождение и по възможност психологически портрет.

— Видяхте ли каквото ви трябваше, старши инспекторе? — запита Едуард Муи, все още по халат.

Роскани трепна и осъзна, че двамата стоят на стълбището в бараката за лодки. Навън утринното слънце хвърляше ярки искрящи отблясъци по спокойното езеро, а долу в сумрака две кучета ръмжаха и душеха голямата моторница край кея. Водачите бяха отпуснали ремъците им, за да се движат по-свободно под бдителните погледи на четирима въоръжени карабинери.

Най-сетне кучетата загубиха интерес и лениво обиколиха кея. Единият водач погледна нагоре и поклати глава.

— Grazie, Signore — каза Роскани на южноафриканеца.

— Prego — кимна Муи, после излезе и се отдалечи към вилата.

— Свършихме — подвикна Роскани и загледа как водачите, кучетата и четиримата карабинери се изкачват по стъпалата и тръгват след Едуард Муи към централната сграда, където ги чакаха полицейските автомобили.

Роскани бавно пое след тях по алеята. Бяха претърсвали цели два часа, без да открият каквото и да било. Два часа загубено време. Е, значи грешеше. Сега му оставаше само да продължи издирването в нова посока. И все пак…

Спря и се озърна. Видя бараката за лодки и езерото зад нея. Отдясно кучетата и въоръжените карабинери вече наближаваха вилата. Едуард Муи не се виждаше никакъв.

Какво бе пропуснал?

Вляво от вилата, между нея и бараката за лодки, се намираше каменният кей с изящна балюстрада, където според свидетелите бяха свалили носилката с избягалия свещеник.

Роскани отново огледа бараката. Разсеяно плъзна пръсти към устните си и засмука призрачния дим. После, без да откъсва очи от бараката, захвърли невидимата цигара, смачка я с крак, върна се и пак влезе вътре.

От най-горното стъпало не видя нищо, освен моторницата под себе си и оборудването за поддръжка. Отсреща светлееше правоъгълен отвор към езерото. Все същото както преди.

Накрая той слезе долу и закрачи по кея покрай моторницата. От носа до кърмата. От кърмата до носа. Оглеждаше. Без сам да знае защо. После се качи на борда. Огледа вътрешността, седалките, кабината. Преди малко кучетата скимтяха, но не откриха нищо. Лодка като лодка, само си губеше времето с нея. Канеше се да скочи на кея, когато му хрумна една последна мисъл. Пристъпи към кърмата и наведе глава над двата извънбордови двигателя „Ямаха“. Коленичи, пресегна се и предпазливо плъзна ръка по долната им част, между самия двигател и витлото.

Бяха топли.