Ден за изповед

162

Хари чу как масивната желязна порта се захлопва с глух трясък. Отпред една линейка си проби път през синьото море от въоръжени швейцарски гвардейци и подкара към перона на гарата. После върна малко назад и спря до локомотива. Двама санитари и лекар изскочиха отвътре и изтичаха към Елена, която бе коленичила до Херкулес. Светкавично сложиха венозна система и прехвърлиха джуджето на носилка; след секунди линейката вече се отдалечаваше през редиците на ватиканската армия.

Хари гледаше подир нея и му се стори, че отнася и частица от неговата душа. Най-сетне той извърна глава и видя, че Дани го гледа от инвалидната количка. По очите му разбра, че виждат едно и също; позната до болка сцена — как линейката отнася любимо същество, а двамата стоят безпомощно един до друг. Вече двайсет и пет години от онази страшна неделя, когато пожарникарите изнесоха от заледеното езеро трупа на сестра им, повиха я в одеяло и линейката я отнесе сред зимния здрач. Почти нямаше разлика — само бе минал четвърт век, бяха в Рим и Херкулес още дишаше.

Изведнъж Хари осъзна, че е забравил за Елена. Завъртя се и я видя самичка, облегната до локомотива. Гледаше ги, без да забелязва въоръжените войници наоколо. Сякаш усещаше, че между двамата братя става нещо изключително важно и искаше да бъде част от него, ала не смееше, боеше се да не я отхвърлят. В този миг тя стана за него най-скъпото същество на света.

Инстинктивно, без изобщо да мисли, той пристъпи към нея. И пред Дани, пред безликата маса от сини войници наоколо я целуна с цялата си нежност и обич.