Ден за изповед

80

Хари бавно пристъпи до леглото и сведе очи към брат си. Не се съмняваше кой е, просто не можеше да е никой друг. Нямаше значение колко години не са се виждали, нито колко е променен. Долавяше онова особено, познато чувство, идващо още от детството. Той посегна и докосна ръката на Дани. Беше топла, но не реагира на допира.

— Синьор… — Марта пристъпи към Хари и плахо погледна Елена. — Ние… наложи се да го упоим.

Елена се завъртя стреснато.

— След като тръгнахте, той се изплаши — обясни Салваторе на италиански, гледайки ту Елена, ту Хари. — По някое време открихме, че се е смъкнал от леглото и лази към водата. Не искаше да ни изслуша. Опитах се да го вдигна, но той взе да ме удря. Страхувах се, че ако го пусна, може да се нарани… или да се удави, ако падне в езерото… Намерихме лекарства, жена ми знаеше какво да прави.

— Добре сте постъпили — тихо каза Елена, после обясни на новодошлия какво е станало.

Хари погледна към брат си и по лицето му бавно плъзна широка усмивка.

— Все същият костелив орех, а? — Той се озърна към Елена. — Кога ще се опомни?

— Колко му дадохте? — попита Елена на италиански. Марта отговори и тя отново погледна Хари. — След час, може би малко повече.

— Трябва да го измъкнем оттук.

— Къде ще го отведем? — Елена се обърна към Марта и Салваторе. — Открили са в езерото трупа на един от мъжете, които доведоха отец Даниъл.

Двамата ахнаха изплашено. Елена погледна Хари.

— Не вярвам да се е удавил. Мисля, че същият човек, който уби жена му, търси и брат ви. Затова ще е най-добре засега да стоим тук. Не знам къде другаде можем да се укрием.

Едуард Муи насочи моторницата между скалите към входа на пещерата. Щом влязоха, той включи прожектора.

Очите на Томас Кайнд блеснаха злобно в ярката светлина.

— Изгаси го!

Едуард Муи веднага дръпна ръчката и лъчът изгасна. В същия миг усети как нещо се плъзна по ухото му. Той се отдръпна със задавен вик и надигна ръка. Кръв.

— Това е бръснач, Едуард Муи… Същият, с който отрязах езика в джоба на ризата ти.

Муи усещаше ръката си върху кормилото, долавяше как познатите скали се плъзгат от двете страни на лодката. Така или иначе, щеше да умре. Защо доведе тук този безумец? Можеше да се развика за помощ, да побегне и да разчита на случая. Но не го стори. Слепият страх го принуди да се подчинява на този човек.

Животът му бе посветен на словото и поетичното творчество. Ерос Барбу го спаси от сивото всекидневие на чиновник в Южна Африка, осигури му подслон и издръжка, за да твори. В замяна искаше от него само да се грижи за вилата, доколкото може. И малко по малко Муи започна да става известен.

А после, почти седем години след пристигането му във Вила Лоренци, Барбу го помоли за още нещо. Да защити човека, който ще пристигне с корабчето. Можеше да откаже, но не го стори. И затова сега щеше да загине.

Едуард Муи заобиколи в тъмнината една издадена скала. Сто метра. Още два завоя, и щяха да видят светлините, после кея. Водата тук бе дълбока и неподвижна. Дългият черен палец на поета бавно плъзна нагоре и натисна лостчето за аварийно изключване. Двата двигателя замлъкнаха.

Последното действие в живота на Едуард Муи бе извънредно кратко. Лявата му ръка натисна бутона на сирената. Дясната го отблъсна нагоре и настрани отвъд борда. Падайки, той усети как бръсначът плъзва по гърлото му като коприна. Все едно. Вече си бе казал молитвата.