Ден за изповед

128

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час

Кардинал Маршано седеше на стола и като замаян гледаше от метър и половина екрана на телевизора. Звукът все още беше изключен. В момента предаваха реклами. Анимация. Той изобщо не осъзна какво предлагат.

В другия край на стаята лежеше кадифената торбичка, която му остави Палестрина. И чудовищният предмет в нея доказваше — сякаш изобщо имаше нужда от доказателства, — че държавният секретар окончателно е потънал в бездната на безумието. Неспособен дори да погледне натам, камо ли да я докосне, Маршано помоли да я махнат, но Антон Пилгер само застана на прага и заяви, че нищо не бивало да се внася или изнася без изрична заповед, а такава нямало. След това добави, че съжалява, и затвори вратата. Шумът на ключалката отекна като гръмотевица в ушите на кардинала.

Изведнъж върху телевизионния екран се появи карта на Китай с обозначения за градовете Уси и Хефей.

Веднага след това камерата се прехвърли в Пекин. Репортерът стоеше на площад Тянанмън.

Маршано посегна за дистанционното.

Щрак

Репортерът говореше на италиански. Предстояло важно съобщение във връзка с трагедиите в Хефей и Уси. Предполагало се, че става дума за незабавна и всеобхватна реконструкция на инфраструктурите в китайската енергетика и водоснабдяване.

Щрак.

Устните на репортера продължиха да мърдат беззвучно. Маршано остави дистанционното. Палестрина бе победил. И все пак въпреки тази победа оставаше още един град, още едно масово отравяне. Що за дяволска упоритост?

След като знаеше какво става, след като знаеше какво ще се случи тепърва, Маршано затвори очи и от все сърце съжали, че отец Даниъл не бе умрял от експлозията на автобуса, та никога да не узнае какъв ужас е породило гнусното безсилие на Маршано и неговото бездействие срещу Палестрина. Съжали, че сам не е умрял, вместо сега да бъде убит от наемниците на Фарел, когато се сетеха за него — вече напълно излишен след станалото в Китай.

Маршано се озърна. През стъклената врата се лееха примамливо слънчевите лъчи на ранния следобед. Освен съня и молитвите тази врата бе единствената му утеха. От нея можеше да погледне към ватиканските градини и да види един пасторален свят, изпълнен с красота й покой. Той пристъпи натам, дръпна завесите и загледа през стъклото как слънчевите лъчи пронизват дървесните корони, обсипвайки земята с великолепна плетеница от светлина и сянка. След малко щеше да обърне гръб на вратата, за да коленичи до леглото си и да моли — както правеше често през последните дни — Бог да му прости ужаса, за чието създаване бе помогнал.

Мислейки за молитвите, той понечи да тръгне назад, когато изведнъж цялата прелест пред погледа му изчезна. Онова, което видя на нейно място, потресе душата му. Беше го виждал стотици пъти, ала никога с такава погнуса, както сега.

Двама мъже вървяха към него по парковата алея. Единият беше грамаден на ръст, облечен в черно. Другият — много по-стар и по-дребен, в бели одежди. Първият бе Палестрина. Човекът в бяло до него бе светият отец Джакомо Печи, папа Лъв XIV.

Докато двамата вървяха напред, Палестрина говореше и оживено жестикулираше. Сякаш в света нямаше нищо друго, освен радост. А до, него папата както винаги се поддаваше доверчиво на обаянието му. И поради това оставаше напълно сляп за истината.

Когато двамата наближиха, Маршано усети как студени тръпки избиха по плещите му и плъзнаха като леден дъх надолу по гръбнака. За пръв път видя с неописуем ужас кой е всъщност този scugnizzo, това безпризорно хлапе от Неапол, както сам обичаше да се нарича Палестрина.

Нещо повече от надарен, обичан и безкрайно убедителен политик. Нещо повече от човек, достигнал със собствени сили до второто по могъщество място в римокатолическата църква. Дори нещо повече от порочно, обезумяло и параноично същество, дало тласък за едно от най-зловещите масови убийства в човешката история. Усмихнатият, червендалест, беловлас великан, който крачеше из шарената сянка на райските градини заедно с омаяния свети отец, бе самият мрак, цялостно и всеобхватно въплъщение на злото.