Ден за изповед

17

— Старшият инспектор ще ви каже.

Фарел се втренчи в Хари, но само за миг. После двамата с Пио тръгнаха към паркираната кола. Едва когато инспекторът отвори багажника, Хари забеляза, че двамата са с хирургически ръкавици и Пио носи нещо в найлонова торбичка.

След като остави предмета в багажника, Пио смъкна ръкавиците и извади бележник. Попълни някаква бланка, подписа се и я подаде на Фарел, който също надраска подписа си, откъсна горния екземпляр и го прибра.

Фарел кимна на непознатия мъж от къщата, погледна Хари още веднъж и седна в опела. Двигателят изрева, колелата застъргаха по чакъла, сетне Фарел и шофьорът изчезнаха по селския път, оставяйки подир себе си облак прах.

— Grazie — каза Пио на мъжа с двете момчета.

— Prego — отвърна човекът, после подбра хлапетата и ги поведе към къщата.

Пио погледна Хари.

— Момчетата са му синове. Те го откриха.

— Кое?

— Пистолетът.

Пио отведе Хари до колата и му показа какво бе прибрал в багажника. Останки от пистолет, запечатани в прозрачна торбичка за веществени доказателства. През найлона Хари видя малък автоматичен пистолет със заглушител. Синкавият метал бе обгорен, от пластмасата по дръжката не оставаше почти нищо. Пио погледна Хари.

— Още е зареден, мистър Адисън. Сигурно е изхвръкнал при премятането на автобуса; иначе патроните щяха да избухнат и да го унищожат.

— И стигнахте до заключението, че е принадлежал на брат ми.

— До нищо не съм стигнал, мистър Адисън. Само че поклонниците в Асизи рядко носят пистолети със заглушители… За ваше сведение моделът е „Лама 15“. Малокалибрен автоматичен пистолет. — Пио затръшна багажника. — Произведен в Испания.

Пътуваха мълчаливо. През царевичните ниви. По прашния път. Алфата се клатеше и подскачаше. Отзад се вдигаше прахоляк. Когато стигнаха до шосето, Пио зави наляво към магистралата.

— Къде е партньорът ви? — опита се Хари да наруши мълчанието.

— Взе си почивен ден. Днес синът му получава първо причастие.

— Търсих ви…

— Знам. Защо?

— За онова, което се случи в погребалното бюро…

Пио не отговори. Караше мълчаливо, сякаш чакаше Хари да довърши.

— Не знаете ли?

Хари бе искрено изненадан. Досега твърдо вярваше, че Фарел знае и поне трябва да е споменал на Пио.

— Какво да знам?

— За погребалното бюро. Видях останките на брат си. Трупът не е негов.

Пио рязко врътна глава.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Пио сви рамене.

— В бюрото са сбъркали… Случва се за съжаление. Особено пък при тези обстоя…

— Кардинал Маршано е идентифицирал същия труп в моргата — прекъсна го Хари.

— Откъде знаете?

— Той беше там и ми каза.

— Маршано е бил в погребалното бюро?

— Да.

Пио като че искрено се изненада, реакцията му бе мигновена и неподправена. Преди да се опомни, Хари обясни останалото. За трийсет секунди описа брадавицата на Дани и причините, поради които не би я премахнал. Разказа за срещата си с Маршано в погребалното бюро на Гаспари, за упоритото настояване на кардинала, че трупът е на брат му, че трябва да приеме този факт и да напусне страната, докато още може.

Пио спря на входа на магистралата, взе билет и подкара към Рим.

— Сигурен ли сте, че грешката не е ваша?

— Не е моя — твърдо отсече Хари.

— Знаете, че личните вещи бяха намерени заедно с тялото…

— У мен са. — Хари докосна сакото си. Пликът, който получи от Гаспари, още лежеше в джоба му. — Паспортът, очилата, ватиканското удостоверение… всичко това може и да е негово. Но трупът не е.

— И смятате, че кардинал Маршано знае това…

— Да.

— Разбирате, че той е един от най-видните и влиятелни хора във Ватикана.

— Както и кардинал Парма.

Пио се вгледа в Хари, после вдигна очи към огледалото. От известно време едно зелено рено ги следваше на около осемстотин метра разстояние.

Пио отново се обърна към пътя, ускори покрай един камион с дървени трупи и отби в платното пред него.

— Знаете какво щях да си мисля на ваше място — каза той, без да откъсва очи от магистралата.

— Жив ли е брат ми? И ако да, къде се намира?

Хари погледна Пио, после извърна глава. Мисълта, че Дани все още е жив, му бе хрумнала в мига, когато осъзна, че трупът не е негов. Но не си позволи да я приеме. Просто не бе в състояние. Знаеше, че Дани е бил в автобуса. Оцелелите бяха известни. Следователно Дани не можеше да е жив. Както някога Мадлин не можеше да оцелее след толкова време под леда. И все пак тогава Хари бе останал да гледа водолазите — единайсетгодишно хлапе, отказващо да се прибере у дома, макар че зъзнеше в мокрите, замръзнали дрехи. Да, Мадлин бе долу в черната ледена вода, замръзваше като него, но беше жива, знаеше го. А всъщност бе мъртва. Както и Дани. Да мисли нещо друго бе не само заблуда, но и доброволно, унизително мъчение.

— На ваше място всеки би си помислил същото, мистър Адисън. Когато фактите се променят, естествено е да дойде надеждата. Ами ако все още е жив? И аз бих искал да знам… Каквато и да е истината, защо пък да не я потърсим?

Пио се усмихна лукаво и отново вдигна очи към огледалото.

Бяха се спуснали в низина и камионът вече изоставаше с около километър и половина. Изведнъж Пио видя как една кола го изпревари и пак мина в дясното платно.

Зеленото рено.