Ден за изповед

93

Езерото Комо, 16:30

Старата селска камионетка залиташе, подскачаше, хлъзгаше се по разбития и обрасъл горски път. Стиснал здраво волана, Хари караше към заливчето и се надяваше да завари там Елена и Дани. Бяха минали два часа, откакто се изкатери над езерото да търси колата и сега над брега падаха следобедни сенки, които напълно променяха гледката.

Пътуването бе не само бавно и трудно — беше опасно; разнебитените спирачки и протритите гуми правеха камионетката неуправляема по неравната стръмна пътека. Острите завои се редуваха един подир друг и на всеки от тях Хари имаше чувството, че ще изхвръкне към дърветата в пропастта от едната страна или езерото от другата.

От едно възвишение зърна на север цяла флотилия от трийсет-четирийсет лодки, струпани около брега под охраната на три стражеви катера и разбра, че полицията е открила пещерата. Докато навлизаше по наклона в поредния остър завой, съгледа как над канарата, която бе напуснал само преди двайсет минути, изведнъж се издига в широки кръгове полицейски хеликоптер.

Колата се плъзна надолу по сипея. Хари бясно натисна спирачките и завъртя волана. Но това не помогна. Камионетката продължаваше да се свлича. Внезапно дясното предно колело хлътна в яма. Воланът се изтръгна от ръцете му. Сякаш попаднал на релси, автомобилът рязко зави, прескочи някакъв остър ръб и хлътна под дървесните корони.

Още пет минути Хари продължи да се бори, после се озова на брега. Пътят продължаваше още двайсетина метра и свършваше сред дървета и храсталаци край самата вода. Хари спря на една могилка, където гъстите дървета прикриваха колата откъм езерото. Слезе и тръгна покрай водата, после пое направо през храстите, докато зърна отпред да се тъмнее входът на пещерата. Чуваше как хеликоптерът бучи в далечината. И се молеше там да си остане.

Да си кръжи.