Ден за изповед

148

10:15

Хапейки тревожно юмрука си, Роскани гледаше как локомотивът бавно се задава по релсите. Беше стар, раздрънкан и някогашната му яркозелена боя едва личеше под дебел слой мазни сажди.

— Подранил е — обади се Скала от задната седалка.

— Подранил, закъснял, все тая — отсече Кастелети. — Нали е тук.

Седяха в синята алфа на Роскани, паркирана край пътя между гарата Сан Пиетро и отклонението към ватиканската порта. Когато зеленият локомотив наближи, чуха метално скърцане на спирачки и боботещата машина забави ход. След малко пропълзя покрай тях. После спря. Спирачът скочи долу и изтича напред до разклонението. Видяха го как отключи ръчната стрелка, после дръпна стоманения лост, който изместваше релсите. След малко размаха ръка към локомотива. Дизелът забръмча, пусна облак син дим и машината бавно тръгна към разклонението. Когато навлезе достатъчно, човекът долу отново даде знак за спиране. Върна стрелката в предишното положение и се качи на локомотива.

Скала се приведе над предната седалка.

— Ако влязат сега, целият график ще се скапе.

Кастелети поклати глава.

— Няма да влязат. Това е Ватикана. Ще седят и ще чакат портата да се отвори точно в единайсет. Нито един италиански железничар не би рискувал да подрани или закъснее. Току-виж, папата взел, че се ядосал.

Роскани се озърна към Кастелети, после отново загледа локомотива. Все повече се тревожеше от постъпките си. Може би прекалено силно желаеше да раздаде правосъдие и си беше внушил, че братята Адисън могат да му го поднесат на тепсия. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че всички са полудели. А най-много самият той, че го допусна. Братя Адисън можеха и да си мислят, че са готови за онова, което ги чака, но всъщност не бяха. Та те тръгваха срещу тайните служби на Фарел, а отгоре на всичко нейде там дебнеше Томас Кайнд.

Уви, твърде късно бе поумнял. Вече се започваше.

10:17

Дани бе напуснал количката и седеше на пода, подвил неловко шинираните си крака. Пред него беше разстлан дебел слой омачкани вестници. Той сложи отгоре последната платнена намотка, напоена със смес от ром и зехтин. Осемте тампона бяха разположени на около двайсет сантиметра един от друг, точно под главния въздухопровод на музейната вентилационна система.

— Урра! — промърмори си Дани. Урра!

Урра — готови за убиване. Страшният крясък на древните келти, който бе станал боен вик на морските пехотинци. Той излиташе от дъното на душата, носейки едновременно възторг и ужас. Дотук всичко бе само подготовка. Сега се започваше. Мислено Дани вече превключваше скоростите, самонавиваше се и в главата му оставаше единствено боецът.

— Урра — тихичко повтори той, после се озърна през рамо.

До мивката зад него Елена чакаше с очукана кофа в ръка. Вътре имаше десетина мокри парцала.

— Готова?

Тя кимна.

— Добре тогава.

Дани погледна часовника, драсна клечка кибрит и докосна с нея тампоните един по един. Те мигновено пламнаха, пуснаха облак кафяв мазен дим и подпалиха вестниците. Дани се извъртя настрани, грабна още смачкани вестници и ги хвърли отгоре. След секунди лумна истинска клада.

— Сега! — каза той.

Елена дотича веднага. Присвивайки очи от горещината и пламъците, двамата измъкнаха мокрите парцали от кофата и ги проснаха върху огъня.

Пламъците изгаснаха почти незабавно. Вместо тях се надигна гъст облак кафеникаво — бял пушек, устремен към вентилационната система. Дани кимна доволно, отдръпна се и Елена му помогна да се настани на количката. Той вдигна глава към нея.

— Продължаваме.