Ден за изповед

60

Три часа по-късно, 13 юли, понеделник, 1:20

Роскани вдигна слушалката чисто гол, както обикновено спеше през летните жеги. Озърна се към жена си, помоли човека отсреща да изчака и навлече тънък халат. Мина на телефона в кабинета си и запали лампата на бюрото.

Простреляните трупове на мъж на средна възраст и неговата съпруга бяха открити в контейнер за смет зад частната им автомобилна фирма в Пескара. Когато роднините им се разтревожили и започнали да ги търсят, от момента на смъртта вече били минали около трийсет и шест часа. Отначало местните следователи сметнали, че става дума за убийство и самоубийство, но след разпита на приятели и близки отхвърлили тази идея. Произшествието едва ли имало нещо общо с голямото национално издирване, но за всеки случай решили да уведомят Групо Кардинале.

Пескара, 4:30

Роскани обикаляше из мястото на убийството — бараката зад „Сервицио Амбуланца Пескара“. Еторе Капуто и съпругата му имаха шест деца и бяха женени от трийсет и две години. Според местните полицаи двамата непрестанно се карали за дреболии. Вдигали шумни, яростни и енергични скандали. Но никога не вдигали ръка един срещу друг. И Еторе Капуто никога — никога! — не бил притежавал пистолет.

Изглеждаше, че синьора Капуто е била простреляна първа. От упор. После навярно съпругът бе насочил оръжието срещу себе си, защото по дръжката имаше негови отпечатъци. Пистолетът беше двузаряден магнум четирийсет и четвърти калибър.

Роскани поклати глава, отстъпи назад и кимна на една жена от техническия екип да прибере пистолета в найлонова торбичка. После напусна бараката и тръгна през паркинга към главния вход на компанията. Въпреки ранния час зад полицейската бариера по отсрещния тротоар вече се трупаха любопитни.

Роскани мислеше за предната вечер и онова, което бяха установили след обиколката из болниците около Рим. Определено имаше шанс да излязат прави и в автобуса да е имало двайсет и пети пътник, останал извън документите. Човек, който е напуснал мястото в суматохата, а ако не е бил в състояние да върви, откарали са го с кола или — Роскани влезе в кантората и погледна рекламния календар на стената — с частна линейка.

Вътре чакаха Кастелети и Скала. Пушеха, но щом го видяха, побързаха да изгасят цигарите.

— Пак отпечатъци — натърти Роскани, докато разсейваше с длан облака тютюнев дим. — Отпечатъците на онзи испанец върху пушката, с която бе извършен атентатът. Отпечатъците на Хари Адисън върху пистолета, с който застреляха Пио. Сега си имаме работа с ясните отпечатъци на човек, който никога не е притежавал оръжие и все пак извършва убийство, а после се застрелва. Всеки път изглежда пределно ясно кой е убиецът. Знаем обаче, че в случая с кардинала не е така. А другите случаи? Ами ако убиецът е трети човек, който прави необходимото, за да открием върху оръжието чужди отпечатъци? Все същият трети човек. Същият „той“, „тя“ или дори „те“, които са убили римския кардинал. И Пио. И тази двамата.

— Свещеникът? — обади се Кастелети.

— Или някой друг. Нашият трети човек. — Роскани разсеяно лапна дъвка. — Да речем, че свещеникът е пострадал тежко и от някоя болница около Рим са го докарали в Пескара с частна линейка…

— А третият човек е узнал и е дошъл да го търси — тихо довърши Скала.

Роскани се втренчи в Скала, после грижливо сгъна хартийката от дъвката и я прибра в джоба си.

— Защо не?

— Ако тръгнем по тази линия, може би Хари Адисън не е убил Пио…

Дъвчейки бавно, Роскани мина настрани. Огледа пода, после тавана. Видя през прозореца как червената топка на слънцето се подава над Адриатика.

— Може и да не е.

— Старши инспекторе…

Детективите се озърнаха към един от местните полицаи, вече облян в пот от утринната горещина.

— Вероятно имаме още нещо. Преди малко съдебният лекар е огледал трупа на жена, загинала при пожар снощи…

Роскани разбра още преди да му кажат.

— Не е умряла от пожара.

— Да, господине. Била е убита.