Ден за изповед

6

„Честита Коледа от семейство Адисън“

Хари още виждаше снимката с окичената елха в дъното и усмихнатите лица около нея, всяко с шапка на Дядо Коледа. Тя и до днес лежеше в дома му на дъното на някое чекмедже — вече не пъстра, а избеляла, почти пастелна. Последния път, когато всички се бяха събрали заедно. Родителите им, вече отдавна надхвърлили трийсетте, Хари единайсетгодишен, Дани на осем, а Мадлин почти на шест. Шестият й рожден ден се падаше на първи януари. Две седмици по-късно почина.

Беше неделен следобед — ясен, слънчев и много студен. Той, Дани и Мадлин играеха на замръзналото езерце недалеч от дома си. Наблизо група по-големи деца играеха хокей. По някое време подгониха шайбата право към тях.

Хари още чуваше резкия пукот на леда. Беше като пистолетен изстрел. Видя как хокеистите рязко спират. Сетне ледът под Мадлин просто изчезна. Тя потъна, без дори да издаде звук. Хари викна на Дани да тича за помощ, смъкна якето и се хвърли подир нея. Но долу имаше само леден мрак.

Водолазите от пожарната я извадиха едва привечер. Зад голите дървета небето се обливаше в кръв.

Когато водолазите се зададоха по леда, Хари, Дани и родителите им чакаха сред снега заедно със свещеника. Високият, мустакат шеф на пожарната бе загърнал телцето в одеяло и крачеше най-отпред.

От безопасния бряг ги гледаха мълчаливо хокеистите, братята и сестрите им, съседи, познати и непознати.

Хари понечи да тръгне напред, но баща му здраво го стисна за рамото. Когато излезе на брега, старшият пожарникар спря и свещеникът изрече последна молитва над одеялото, без да го разгръща. Сетне шефът на пожарната и водолазите, както си бяха с бутилките на гърба, тръгнаха към чакащата бяла линейка. Положиха Мадлин вътре, затвориха вратите и линейката се отдалечи през здрача.

Хари проследи с поглед червените светлинки, докато изчезнаха. Накрая се обърна. Дани стоеше до него — осемгодишен, разтреперан от студ. Гледаше го.

— Мадлин е мъртва — изрече той, сякаш още не можеше да проумее.

— Да… — прошепна Хари.

Беше неделя, петнайсети януари хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Живееха в Бат, Мейн.

Пио имаше право, китайският ресторант на Виа Деле Куатро Фонтане наистина се оказа тихо заведение в края на улицата. Или поне тихо бе там, където седяха — край лъскана лакирана масичка в дъното, далеч от червените фенери на входа и многобройните посетители, дошли за обяд. На масичката пред тях имаше чайник и голяма бутилка минерална вода.

— Знаете ли какво е семтекс, мистър Адисън?

— Експлозив.

— Циклотриметилен, пентаеритритолов теронитрат и пластична маса. След избухването дава характерен азотен остатък, смесен с пластични частици. Превръща метала в прах. Точно с това вещество е бил взривен автобусът за Асизи. Експертите го установиха тази сутрин, а днес следобед фактът ще стане публично достояние.

Пио споделяше с него вътрешна информация и Хари разбираше, че това е част от сделката помежду им. Но не виждаше никаква връзка с обвиненията срещу Дани. Пио вършеше същата работа като Роскани и подаваше сведения само колкото да задвижи разговора.

— Значи ви е известно с какво са взривили автобуса. А знаете ли кой го е сторил?

— Не.

— Било ли е удар по брат ми?

— Не знаем. Сигурни сме само, че сега трябва да водим две отделни следствия. Убийството на кардинала и взривяването на автобуса.

Някакъв престарял азиатец се приближи, хвърли бегъл поглед към Хари, после се усмихна и любезно поздрави Пио на италиански. Без да иска менюто, полицаят поръча и за двамата. Сервитьорът плесна с ръце, отривисто се поклони и отстъпи назад. Пио отново погледна Хари.

— Между високопоставените ватикански служители има, или по-скоро имаше, петима доверени съветници на папата. Един от тях беше кардинал Парма. Също и кардинал Маршано… — Пио си наля минерална вода, дебнейки да долови някаква реакция от страна на Хари. Остана разочарован. — Знаехте ли, че брат ви е личен секретар на кардинал Маршано?

— Не…

— Този пост му осигуряваше достъп до вътрешните дела на Светия престол. Между другото, и до плановете за движението на папата. До неговите ангажименти — кога, къде, за колко време. Кого ще покани. Откъде ще влезе в някоя сграда и как ще излезе. Кой осигурява охраната — швейцарската стража, полицията или и двете организации. Колко души участват… отец Даниъл никога ли не е споменавал подобни неща?

— Вече ви казах, не бяхме особено близки.

Пио го погледна изпитателно.

— Защо?

Хари не отговори.

— От осем години не сте разговаряли с брат си. Каква е причината?

— Няма смисъл да ровим.

— И все пак въпросът е лесен.

— Казах ви. Понякога тия неща са просто въпрос на време. Стари семейни истории. Скучна работа. Няма нищо общо с убийството.

Пио помълча, после вдигна чашата и отпи глътка минерална вода.

— За пръв път ли посещавате Рим, мистър Адисън?

— Да.

— Защо точно сега?

— Дойдох да прибера тленните останки на брат си… Няма друга причина. Както вече ви казах.

Хари усети, че Пио започва да го притиска също като Роскани преди малко. Търсеше нещо конкретно. Колебание, противоречие, плах поглед. Всичко, което би могло да подскаже, че Хари укрива нещо или чисто и просто лъже.

— Инспекторе!

Сервитьорът се появи все тъй широко усмихнат. Бъбрейки на италиански, той разчисти място на масата и сложи пред тях четири пълни чинии.

Хари го изчака да свърши и когато отново бяха сами, погледна Пио право в очите.

— Говоря самата истина. Не ви излъгах нито веднъж… Защо не изпълнихте обещанието си да ми кажете какво криете и по-специално какво ви кара да смятате, че брат ми е замесен в убийството на кардинала?

Над чиниите се вдигаше пара. Пио кимна към тях, но Хари поклати глава.

— Е, добре. — Пио измъкна от джоба си сгънат лист и го подаде на Хари. — Мадридската полиция откри това при обиск в апартамента на Валера. Погледнете много внимателно.

Хари разгъна листа. Беше увеличено копие на страница от телефонен бележник. Имената и адресите бяха надраскани на испански, а отдясно имаше номера. Изглежда, почти всички адреси бяха мадридски. Най-отдолу бе записан телефонен номер и вляво от него буквата „Р“.

Безсмислица. Испански имена, телефони в Мадрид. Какво общо имаше всичко това? Освен ако буквата „Р“ долу означаваше Рим, но до номера нямаше никакво име. И изведнъж осъзна.

— Господи — тихо ахна той и се вгледа отново.

Телефонният номер до буквата „Р“ беше същият, който му продиктува Дани. Хари рязко вдигна глава. Пио го гледаше.

— Не става дума само за номера, мистър Адисън. Имало е и разговори. През трите седмици преди убийството Валера се е обаждал в апартамента на брат ви дванайсет пъти от клетъчния си телефон. Към края разговорите стават по-чести и по-кратки, като че само са договаряли вече утвърдени инструкции. Доколкото знаем, това са единствените му телефонни обаждания, докато е бил тук.

— Телефонните разговори не са доказателство за убийство! — смаяно възкликна Хари. Това ли беше? С нищо друго ли не разполагаха?

Една току-що настанена двойка се озърна към тях. Пио ги изчака да се обърнат и продължи по-тихо:

— Както казах, разполагаме с доказателства, че в стаята е имало втори човек, И смятаме, че не Валера, а именно този втори човек е убил кардинал Парма. Валера беше комунистически агитатор, но нямаме сведения някога да е докосвал оръжие. Напомням, че брат ви е бил отличен стрелец с превъзходно военно обучение.

— Това е факт, но не и доказателство.

— Не съм свършил, мистър Адисън… Използваната при атентата пушка „Сако ТРГ 21“ обикновено стреля с патрони „Уинчестър“, калибър 30,8. Но в случая са били заредени американски островърхи „Хорнади“ с тегло 97 грама. Обикновено те се продават само в специализирани магазини и служат за лов на едър дивеч… Извадихме три такива куршума от тялото на кардинал Парма… Пълнителят на карабината е предвиден за десет патрона. Останалите седем още бяха в него.

— И какво?

— Личният телефонен бележник на Валера ни насочи към апартамента на брат ви. Не го заварихме. Вече е пътувал към Асизи, но тогава не знаехме. Бележникът на Валера ни помогна да издействаме заповед за обиск…

Хари слушаше мълчаливо.

— Стандартните опаковки съдържат по двайсет патрона… В едно заключено чекмедже в апартамента на брат ви намерихме кутия с десет патрона марка „Хорнади“. Имаха островърхи куршуми с тегло 97 грама. А заедно с тях открихме и втори пълнител за същата пушка.

Хари усети как го обзема слабост. Искате да възрази, да защити някак Дани. Но не можеше.

— Открихме и разписка за един милион и седемстотин хиляди италиански лири — малко над хиляда американски долара, мистър Адисън. Същата сума, която Валера е платил в брой за апартамента. Върху разписката имаше негов подпис. Почеркът е същият като в бележника. Ще речете, косвени доказателства. Да, така е. И ако брат ви беше жив, можехме да го попитаме, да му дадем възможност да ги обори. — В гласа на Пио зазвучаха гневни нотки. — Можехме да го попитаме защо е извършил това. И кой още е замесен. И дали не се е опитвал да убие папата… Сам разбирате, вече е невъзможно… — Пио се облегна назад и Хари усети как вълнението му бавно гасне. — Може да се окаже, че сме сгрешили. Но не ми се вярва. Отдавна съм в тази професия, мистър Адисън, и просто не вярвам да стигнем по-близо до истината. Особено след като главният заподозрян е мъртъв.

Хари извърна очи и погледът му се замъгли. Досега беше твърдо уверен, че грешат, че вървят по невярна следа, но това променяше всичко. Пак погледна инспектора и прошепна едва доловимо:

— Ами автобусът?…

— Кой знае… Може би неизвестната комунистическа фракция, отговорна за убийството на Парма, е решила да убие един от своите, за да му затвори устата… Или пък мафията е сложила бомбата със съвсем друга цел… Или го е сторил някой обиден служител от автобусната компания, който има достъп до експлозиви… Не знаем, мистър Адисън. Както казах, по взривяването на автобуса и убийството на кардинала се водят отделни следствия.

— Кога ще стане известно всичко това?

— Вероятно не преди да завърши разследването. А после сигурно ще се посъветваме с Ватикана.

Хари кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в масата. Беше като замаян. Сякаш току-що му бяха казали, че страда от неизлечима болест. Молбите и възраженията не помагат — от стената неумолимо гледат рентгеновите снимки и кардиограмите.

И все пак… въпреки всички улики на полицията, въпреки непоклатимата пирамида от натрупани факти още не разполагаха с категорично доказателство, както признаваше самият Пио. Нещо повече. Можеше хиляди пъти да им, разкаже за съобщението, но единствено той бе чул гласа на Дани. Страхът, тревогата и отчаянието. Това не бе глас на убиец, плачещ за милосърдие и последна надежда. Беше глас на човек, впримчен в безмилостни обстоятелства, от които няма как да се измъкне.

Без сам да знае защо, Хари се чувстваше по-близък с Дани от когато и да било. Може би защото брат му най-сетне бе протегнал ръка. И може би това имаше за него далеч по-голямо значение, отколкото предполагаше, защото го осъзна не чрез разума, а като прилив на дълбоко вълнение, което го трогна дотам, че беше готов да скочи и да избяга от масата. Но остана на място, защото само след миг осъзна още нещо: нямаше да остави Дани опозорен навеки като убиец на кардинал Парма, докато не изрови изпод дърво и камък абсолютно и недвусмислено доказателство за истината.

— Мистър Адисън, докато приключат формалностите по разпознаването и получите тялото на брат си, ще мине поне един ден, може би и повече… През целия си престой ли ще бъдете в „Хаслер“?

— Да…

Пио извади от портфейла си картичка и му я подаде.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение къде ходите. Ако решите да напуснете града. И изобщо ако отидете някъде, където ще е трудно да ви намерим.

Хари пое картичката, прибра я в джоба на сакото си и отново погледна Пио.

— Няма да ви е трудно да ме намерите.