Ден за изповед

97

Воланът безмилостно се тресеше в ръцете на Хари. Каросерията подскачаше, гумите буксуваха, в чакъла по стръмния склон, камионетката пълзеше едновременно нагоре и настрани, надвисвайки застрашително на ръба, стотина метра над езерото. После чакълът свърши, гумите заораха в твърда земя и Хари върна колата към средата на пътя.

— Дотук добре…

Той се усмихна измъчено й видя, че Елена се е притиснала до отсрещната врата, опитвайки се да прикрие страха си. А Дани, заклещен между тях и грохнал от изтощение, гледаше с празни очи, сякаш изобщо не осъзнаваше къде се намира. Хари сведе очи към примитивното табло на камионетката. Гориво. Оставаше им около четвърт резервоар и той просто нямаше представа докъде ще стигнат.

— Мистър Адисън, брат ви се нуждае от течности и храна. Трябва да му ги осигурим час по-скоро.

Вече притъмняваше и в далечината се появиха фаровете на колите по пътя за Беладжо. На юг шосето водеше покрай езерото Комо и Хари реши да завие натам. Не знаеше колко път има и през колко градчета ще трябва да минат. Елена също.

— Запазена ли е още традицията за църковно убежище? — запита внезапно Хари, като си спомни как храмовете векове наред са предлагали закрила на бегълците.

— Не знам, мистър Адисън…

— Ще ни подслонят ли поне през нощта?

— В Беладжо. Горе край стъпалата. Църквата „Санта Киара“. Спомням си я, защото е францисканска, а аз съм от същия орден… Ако изобщо някъде ни предложат помощ, това ще е там.

Беладжо. Идеята не му допадаше. Беше прекалено опасна. По-добре да рискуват на юг покрай езерото, където можеше още да няма блокада.

— Мистър Адисън — тихо каза Елена и наведе очи към Дани, сякаш знаеше какво мисли Хари, — нямаме толкова време.

Хари се озърна. Дани спеше с клюмнала глава. Беладжо. Елена бе права, нямаха толкова време.